PolinaDimitrova_STORY FILM

* * *

2012-02-16T00:25:00.000+02:00

Често Господ ни дава талант, но се оказваме слаби да го пренесем... до отсрещния бряг.

А понякога може и просто да им става ясно /на талантливите/, като внезапно прозрение, че вече са го пренесли. И затова - край. Точката си я слагат сами. Не знам.

Чета сега, че според психиатър, Уитни Хюстън имала неврологично заболяване, вид пристрастеност към одобрението на публиката, към аплодисментите, към сцената...

Чета, че едва ли не само при тази болест, можеш да изнесеш таланта си до нивото на мегазвезда. Иначе, ако си нормален, не би могъл.

А на мен все ми се струват анормални другите. Онези без талант, без лудост, без слабост, без страст, която да си личи и без нужда да получат одобрението на публиката.

Пак за любовта

2012-02-11T20:47:00.000+02:00

Ти прочете ли "Снежната кралица" ? - изведнъж се сещам да питам сина ми онази вечер.

Не - отговаря той, - приказка ли е?

Да, на Андерсен. Нали я имаме, прочети я.

И защо не ми я прочетеш ти? Като е толкова хубава... - опитва се да се измъкне. Пък и знам, че много обича някой да му чете. Особено вечер.

Защото си достатъчно голям - отговарям.

Добре де, поне малко ми разкажи сега - настоява той и аз, както обикновено, му разказвам.

Само любовта, казвам онази вечер на сина ми, дава сили на Герда да стигне до замъка на Снежната кралица и да намери Кай.Само ако обичаш, тръгваш.

Той не казва нищо тогава.

Днес обаче, както си чета Труман Капоти, а той си играе до мен, изведнъж прочитам: "Докато слушаше приказката, на Джоуел му се стори, че има доста общо с Кай. Ами ако, мислеше си той, ако той бъде запратен така, както Кай в ледения замък на Снежната кралица? Кой би се хвърлил да го спасява? Никой, абсолютно никой."

И прочитам отново това на глас, на сина ми.

Той няма ли майка? - пита детето.

Няма, казвам аз.

Ами с това трябваше да започнеш - някак с успокоение ми го казва.

Да, но - продължавам аз - само любовта може да те накара да тръгнеш.

Значи любовта е да си луд - промърморва той. - Ужас!

Красотата, всъщност...

2012-02-02T19:18:00.000+02:00

... СПАСЯВА света :)

Крайностите на тъгата

2012-01-31T20:24:00.002+02:00

...понякога изпадам в такива крайности на тъга, че самоубийството ми се струва толкова приемлив изход...

Майката на хапчето

2012-01-30T20:42:00.000+02:00

Единственото хапче за спешна контрацепция на българския пазар е escapelle и струва 30 лв. 30 лв.хапчето! "Майката" на хапчето се оказва същата фирма, която преди години продаваше постинор на цена за една доза - 10 лв. Вече постинор няма, но по-страшното е, че няма нищо друго.
Интересно ми става, когато се възмутя от това едноличие и двуличие на пазара и тази цена от 30 лв., да чуя апостроф от рода : "А бебе по-добре ли е"?
Много мразя някой да решава вместо мен дали и кога ми е добре! Много мразя цитати за ценността на човешкия живот и безценността да имаш бебе върху рекламни картончета за спешна контрацепция до 72-я час! Много мразя цена от 30 лв. за едно хапче, понеже иначе ще имаш бебе! И много мразя да съм в 21 век само на теория, а на практика да съм в 18!
После ми говорят за хейтъри! Какви хейтъри? Това е адекватна реакция спрямо безумност на ситуацията!

Снежните човеци от сутринта...

2012-01-21T21:20:00.000+02:00

...са различни и реакцията им би могла да е изненадваща. Като си малък си мислиш, че децата задължително харесват снега, а възрастните - НЕзадължително. Като станеш възрастен разбираш, че често се среща и обратното...
Едно момиче стоеше на тротоара неподвижно, свито, с досадна физиономия, докато баща й чистеше колата, и изглеждаше направо изнервено от снежинките, от налагането да чака, да мръзне, да й се мокри косата...Сигурна бях, че иска едно-единствено нещо - да седне в автомобила на топло и да не се покаже повече.

Ако бях ветропоказател

2012-01-06T17:22:00.000+02:00

щях да разбивам корабите, идващи от далеч и да внасям смут в душите на моряците;
ако бях ветропоказател, щях да преобръщам посоките на мечтите и на улиците; щях да стана съюзник на студения вятър и да отблъсквам всички топли бризове;
Ако сега бях ветропоказател, щях да те върна с бурята от душата си и да се захвърля в сърцето ти, за да остана там завинаги.
Но не съм...

Твоя съм

2012-01-05T18:00:00.001+02:00

"...като не може да бъдеш моя, не искам да правиш нищо за мен!"
Предусещах го това изречение, но не ми стигна фантазията да си представя как го чувам.
Чуха го ушите ми, после чак достигна до съзнанието. Беше изказано с тих тон, не грубо или категорично. Понякога тихият тон е така зловещ, че предпочиташ да нямаш сетива... Случва се и заради други реплики...
... а все по-често само един поглед и вече знам какво ми говориш. Едно движение и разбирам... Това не запомних кой го каза. Обаче важи. Става. Истинско е. От онези изречения е, които казваш наум, но другият ги чува... Защото има и такива, които изкрещяваш, обаче слухът не ги регистрира. Не съм ли твоя?

Един мъж

2011-12-30T19:57:00.000+02:00

... все пак не е достатъчен - говорим си с една приятелка в кафенето. Гледаме от ъгъла минаващите отдолу коли, хора, пазаруващи, въртящи се, търсещи... Хубавото на заведението е, че има огромни прозорци и гледаш отвиско надолу към кръстовището. Хубавото на приятелката е, че се познаваме толкова отдавна, че дори не можем да се излъжем. А това някак си ни предразполага да си споделяме истината. Е, не винаги, но пък с кого ли е винаги?!

...един мъж наистина не стига - продължавам си думите мислено, след като съм си тръгнала от срещата. Убеждавах я да "претопли яденето", както се казва, и да радва рецепторите си с "редовни посещения на отсрещния бряг". До кога така? - пита ме тя, все едно аз знам. Все едно всичко знам. Амиии - казвам, - докато може... После си мисля, че сигурно е точно обратното - трябва да скочиш с двата крака в чувала, да сложиш главата в торбата... Нали - нова година-нов късмет, ново начало - разни подобни внушават предновогодишните послания. Само че страх лозе пази. И оказва се, че за всичко е така.
Снощи, към 1 след полунощ изведнъж детето ме пита кой ми е най-големият страх. Ама че въпрос за през нощта! - възмущавам се. - От къде се сети пък за това?
Кажи, кажи, кажи!!!- Настоява той. - Нали съм ти дете, трябва всичко да знам!

(Това го е научил от мен и е възползване от онова - нали съм ти майка, трябва всичко да ми казваш...)

Аз не му казвам най-големия си страх, защото се страхувам да не го обременя, страхувам се да не му внуша и на него този страх... Казвам му друго: Пожелавам ти да не се страхуваш! Мъжете трябва да бъдат смели! Когато мъжете са смели, и един мъж е достатъчен...

Да сложим звездата :)

2011-12-24T16:51:00.000+02:00

преди да си тръгна

2011-12-16T18:10:00.001+02:00

Не мога да си тръгна. Тъжно ми е и тъгата ми тежи. Като си изхълцам всички самосъстрадания, като си изгълтам сълзите, като изцедя душата си, за да ми олекне.... тогава сигурно ще мога да си тръгна. Ще ми е леко без душа, ще ми е сухо без сълзи и няма да страдам....

чакам те

2011-12-06T23:01:00.001+02:00

...навън под дъжда, с детското яке и зелената му качулка, почти залепена за стената на блока, заглушена от шума на боклукчийската кола и таксито, което прави обратен завой по лъскавото платно, окуражена от виното и безсмислието на истината, съдържаща се в него, стоя и те чакам...

дяволско желание

2011-11-23T21:02:00.000+02:00

...в прегръдката ти, на коленете ти, в ръцете ти да съм предадена; да съм част от въздуха ти, да ти ограбвам времето, да ти пренареждам мислите, да преподреждам мебелите, да ти навлизам в територията, да смуча пръстите ти, да гледам в посоката ти, да чувам тупкането, да усещам с устните си, да бъда междудругото и най-важното, да съм най-отдолу и да те издигам, да те погубвам, да те търся и да не мога без теб, да загубваш съня си и да ме будиш сутрин, да ме завладяваш и да те владея, да се разплащаш с душата ми и да залагам душата ти...

Съдбата на поредния миг

2011-11-22T17:25:00.000+02:00

Колко малко трябва на несигурността, за да убие поредния миг ... и колко много трябва на вярата, за да го спаси...
И обратното е точно - много несигурност и съвсем мъничко вяра.
Ако само не разбирахме какво сме убили, нямаше да е голям проблем. Лошото е, че убитите мигове ни го връщат с неудовлетвореност. А животът, както казала веднъж майката на Христо Мутафчиев /четох наскоро интервю с него/, животът е даден на нас лично, не на жена ни, на мъжа ни, на децата ни, а на нас. За мен това звучи почти като неприкосновеност. Жалкото е, че самата аз често правя едва ли не всичко възможно да залича тази неприкосновеност. И всичко идва от онова изкривено, дълбоко вкоренено чувство за дълг, за ценности, за съпричастност, за споделяне, за какво ли още не, което дава храна на несигурността и ограбва вярата ,че животът си е мой. Лично.

?

2011-11-16T13:08:00.000+02:00

ще потрепериш ли, ако докосна устните ти?

ще спасиш ли душата ми тази нощ?

Липсва ми моята си работа...

2011-11-15T20:47:00.000+02:00

...липсва ми много, органично, неспасяемо... Липсва ми музиката в моята работа, липсва ми сглобяването на частите в едно цяло, липсва ми радостта да създавам, липсва ми желанието, с което го правех, подема, чувството, че мога и знам и чувството, че може би не мога и не знам, липсва ми оставането и тръгването, събирането на деня с нощта, липсва ми светлината и светлините, и тесните продълговати маси, и техниката, и ритъма на дишане, липсва ми недоволството и доволството, липсва ми усещането, че не съм на работа, че съм си с мен, че не гледам през решетките, както сега... липсва ми отчаяно...

с теб или без теб

2011-11-11T23:00:00.000+02:00

петъчни текстове на песни, при това български... само U2 развали финала... и постави заглавието ;)

...щом видя те, с надежда очите ми блестят...

... гледам твоето лице - моя свят държиш в ръце;

наум крещя обичам те, пред теб мълча, усмихвам се...

...в ръцете ти е най-добре, хайде, погали ме...

... рискувам да те имам...

...с теб или без теб... не мога да живея... с теб или без теб...

Листопад...;)

2011-11-05T21:07:00.004+02:00

crazy,stupid love

2011-10-30T21:27:00.001+02:00

Crazy, Stupid Love е филм, който гледах днес следобяд. Американците продължават да налагат на света своята безумно романтична, откачено сантиментална и консервативно скучна представа за любовта, в която все едно наистина вярват. Трудно е да се спори с тях по въпроса, дали двама души, които се обичат, имат право да се разделят.

В общи линии за амерканското кино любовта отдавна е клише. Тя или тича в последните секунди към летището, или влакът отминава, а тя стои отзад с куфара, естествено защото е решила да не се качи, или в нощта на Нова година спасява някой отчаян самотник сред веселата целуваща се тълпа, като впива устните си в него точно в 00.00... Понякога ми се струва, че самият Дядо Коледа е режисирал тези филми... Като изпълнени желания са ми, като бял захарен памук, който става все по-розов и все по-розов, все по-сладък и по-сладък...

Любовта не е памук. А най-малко захарен. Но неясно защо никой не казва това директно. В живота любовта причинява най-големите беди - обръща душата ти наопаки, прави те незначителен, несигурен, съмняващ се във всичко, държи те в бетегловност, кара те да се влачиш, да се молиш, да губиш достойнството си, да губиш себе си, заради любов или липса на любов можеш да забравиш кой си, къде вървиш, какво търсиш, можеш да изгориш пътищата си, дома си, цялата си вселена... Както и обратното. Да изградиш нова вселена. Една, две... Нищо не те спира, нищо не е по-силно от теб.

Не желая да убеждавам детето си, че любовта е най-прекрасното нещо на света. Ако нямам сили да продължа, като му кажа, че освен това е и най-ужасното. По-ужасно от това да си болен. В този Crazy, Stupid Love имаше един момент, когато колегите на главния герой го чуват, че плаче в тоалетната и решават, че е болен от рак. Но когато той им казва, че всъщност се развежда, всички му ръкопляскат и се радват - да, казват, можеше да си болен от рак, нали? И никой не се замисля защо е плакал...

Не знам за шанса, но съм сигурна, че любовта придружава единствено смелите. Само на тях им се случва. Защото си я признават и разпознават каквато и да е, когато и да е и си я изживяват като най-прекрасното и ужасно нещо едновременно.

днес ще те обичам

2011-10-30T00:05:00.000+03:00

Днес ще те обичам един час повече от вчера...

В деня на патката

2011-10-22T14:52:00.001+03:00

В деня на патката /защото нали така се получава като много мислиш и имаш чак ден за размисъл/, та в тоя ден внезапно ми дойде да мисля за сексуалността. Що пък точно за нея, не знам. Може би така ми действат президентите /а и някои премиери/...

Путин например. Путин е секси. Определено е секси, ако е върху кон, гол до кръста, с пищов, забоден в кобура, а наоколо руски преспи сняг. Освен това Путин е секси и поради руската аура на КГБ, аурата на широката руска душа, както и някои допълнителни властови символи като тежестта на Путиновата дума - една негова дума и Медведев... става пак премиер, примерно... Самото име Путин подсказва, че мекотата е прикритие, иначе отдолу под мечите кожи имаме един як и здрав руснак, който цени изваяните женски тела, особено след художествена гимнастика.

Саркози е секси. Определено е секси, когато прави бебе не на кого да е, а точно на Карла Бруни! Все пак това е Карла Бруни, не е Нанси, Барбара, Лора или Хилари дори...Секси е самият факт да си президент на ... Франция! Самото словосъчетание "френски президент" вече е достатъчен носител на сексуалността.

Обама категорично е секси. Баща му е чернокож кениец. Представете си само! За какво изобщо говорим. Аз не съм чула нищо по-сериозно за сексуалността от фактите за чернокожата такава...

Очевидно сексуалността /въпреки твърденията на някои откачени футуристи, че идва краят на секса/, си казва думата при избора на президент. Разбира се и след избора си казва думата, защото властта винаги е давала много на секса. Толкова много, че за най-големите сексуални афери никой никога не би разбрал и може би дори никога не биха се случили, ако мъжете, участвали в тях, не бяха президенти.

Еми ето, имам причина да размишлявам върху сексуалността - важна е, после става още по-важна, така че...

Но пък от друга страна не по-малко важно е и какво точно правиш в деня на размисъл. Дали чистиш тоалетната и размишляваш, дали се мотаеш в мола, купуваш, плащаш и междудругото размишляваш. Важно е и дали чистиш нечии тоалетни, въпреки висшето си образование и дали пазаруваш с лично изкарани пари в мола и се мотаеш през първия си почивен ден от доста насам...Или си си просто патка...Сори, ама е важно.

Ръкавиците ми сиви

2011-10-19T10:25:00.000+03:00

Ръкавиците ми били сиви и не се връзвали с нищо ... така разправят колежките. "Свали ги - казват, - не ти отиват. С нищо не се връзват!"
"Ха! - отговарям аз.- Как да не се връзват с нищо?! Ами сивото ми вещество? Сивото ми вещество, а?"
Виж ги ти!

Започнали неща и краища

2011-10-18T20:07:00.000+03:00

Никога не знаеш как може да свърши едно започнало нещо. При Роалд Дал /книжката "Разкази с неочакван край"/ историята добива почти ужасяващ вид, все едно някой, с когото спокойно си разговарял до момента, изведнъж отваря огромна уста! Разбира се, възможни са и положителни обрати, макар и не при Дал, сигурна съм. Тъкмо започваш да съчувстваш на майката, чиито предишни три деца са починали преждевременно и тя трепери, дали и това - четвъртото, току-що родено, ще оживее, когато Дал ти посочва името на майката - Клара Хитлер!

с теб

2011-10-10T20:09:00.003+03:00

Ако гледаш през прозореца, прилича на импресия... От онези, с които телевизиите запълват секундите, останали свободни... Мокрите кафяви листа се разстилат пред гумите на колата, за да ми е меко през есента...Ситните капчици дъжд се уголемяват, чистачките бързат, а очите ми гледат лъскавия асфалт, тъмните шлифери по тротоара и червеното на знаците... Леко потръпвам, непривикнала още с тази различна топлина...

Обичам да съм теб.

Широко затворени очи

2011-10-02T16:15:00.000+03:00

"- Трябва ли да поговорим за пари?" - пита той.
- Мисля, че да - отговаря тя, - зависи какво искаш...
- Какво искам?
- Да. Какво искаш?
- Ти какво ще ми препоръчаш? - пита пак той и я гледа в очите.
- Какво ще ти препоръчам? - изненадва се тя и се усмихва.
- Да, какво?
- Ами... - започва да се чуди тя и да върти глава. - Ами...
После казва изведнъж: - По-добре да не ти го описвам! Искаш ли да оставиш всичко на мен?
- Целият съм твой - отговаря той."
Разговор от филма "Широко затворени очи" между д-р Харфорд /в ролята Том Круз/ и проститутка, при която той тъкмо се е качил.

Ужас!

2011-09-25T20:01:00.000+03:00

Най-големият грях в България се оказа да си... расист. Може да си убиец, крадец, измамник, да лъжеш години наред и да обираш когото свариш и както свариш, да управляваш некадърно и да си кръгъл некадърник, но недай си, Боже, да те обвинят в расизъм! Това е тежко престъпление с тежки последици.
Такова чудо не бях виждала... Става все по-зле и по-зле в кръстопътната ни родина, чийто народ търпи безсрамието и наглостта на всякакви народности, само заради нисконавелите се негови управници, чиято липса на собствен мозък и собствено мнение доведоха дотам, че да се оправдаваме, защо живеем още в тая страна, сред циганите...

Хард-желанията ми

2011-09-23T13:10:00.000+03:00

Есента настъпва с падането на сателита на НАСА... Колко романтично! :)

Денят все още е по-голям с 8 минути от нощта... За 8 минути може да стане всяко едно чудо, нали?

Някакви си частици се движат с 6 секунди по-бързо от светлината! Айнщайн не е съгласен, но и аз не съм - как изобщо нещо се осмелява да се сравни със светлината?!!

Ако имах голям телескоп, сигурно не щях да се уморя да се взирам... така ми липсват мащаби... Отегчих се от малки кръгозори и дребнотии... може би затова и четивата за астрологията са ми любопитни. Преди малко попаднах на Боди и страничката й "Астрологията - път навътре, път към себе си", където прочетох: "Астрологията помага да сменим думата "проблем" с думата "процес"... Няма случайности - винаги в живота идва точният човек или събитие, от които имаме нужда в този момент - да ни тласнат напред или да ни забавят, когато сме се засилили прекалено.Животът не прави грешки - ако нещо се случи, значи е имало нужда от него, ако не се случи - не е било необходимо. Един безкраен процес на израстване и развитие..."

Иначе и музиката помага, изкуството те издига, и любовта най-вече...

Любовта е желание ... - цитат от песен.

Щастлива съм като четирилистна детелина... - симпатичен цитат от песен.

Цветовете на есента започват да се проявяват и става цветно. Макар че още съм под влияние на онова изложение "Анаконда", където се наситих на змийски шарки! Какви фигури само...Е, стават и за колани, ботуши, широки гривни за китките ... и глезените дори ...:))) Змиите притежават това уникално въздействие - възторг и отвращение в едно; желание да бягаш и да убиваш едновременно; омраза и примирение.

Но трябва да е прав Бегбеде, когато предупреждава да не се доверяваме на софт-идеалите си, понеже пораждат хард-желания... трябва да е прав! Мира не ми дават две-три хард-желания, които подозирам, че са произлезли именно от едни тъпи идеали, на които бях вярна доста дълго време... Но пък заради това, вероятно, съм и оптимист и не губя надежда, че и на хард- желанията им идва времето!

...

2011-09-22T12:57:00.000+03:00

Ако любовта трае три години, да пожертваме следващите три :)))

Топ 10 на личните ми причини за нервност

2011-08-09T17:25:00.003+03:00

1. Излъчвам твърде много топлина.
2. Очакванията ми (изключително нелогично!) продължават да растат, въпреки, че шансът им да се сбъднат продължава да намалява.
3. Желанието ми да съм здраво стъпила на земята е много по-слабо от желанието ми наистина да изпитвам такова желание.
4. Осезаемо и почти непрекъснато усещане на №3.
5. Изпращам противоречиви сигнали към небето - мечтите ми си противоречат!
6. Спохождането на мисълта, че един репортаж по телевизията може да предизвика опашки на гишетата, задръствания на магистралите и прочие слабоумни постъпки, издаващи малоумно население.
7. Близки срещи с част от самото малоумно население, като например много от жените зад гишетата и зад щандовете, както и в някои институции, които полагат неимоверно старание да проличи колко са прости.
8. Не мога да си отговоря на въпроса от къде идват и къде отиват после всичките тия дрехи???!!!???
9. Липсата на някого (естествено, че не на предпоследно място по важност!). Продължаващата липса на някого - още повече!
10. Съотношението между парите, които са ми в наличност и онези, които трябва да са в наличност. И актуалния фалит на Щатите, може би несъзнателно ме изнервя...

Хахаха!
Това не е причина, а следствие :)

Колко струват книгите извън сезона на черешите ;)

2011-08-06T00:20:00.002+03:00

Напоследък толкова се обърках сред цените, че вече не знам какво значи да струваш нещо! И в буквален, и в преносен смисъл.

В един вестник преди време прочетох, че жена продава девствеността си за 1000 лв. Бързото ми изчисление показа - 1 iPhone срещу 1 девственост. Щото пък на някои им купуват айфони съвсем без да са девствени, нали така...

В книжарниците започнах да влизам като в библиотеки - гледам, прелиствам, открадвам си по някой пасаж, опитвам се да го запомня, ако може по-дълго да ми е сито на душата... Но не може! И ситостта - и в преносен, и в буквален смисъл - и тя има предел. За Орхан Памук - 20.00 лв., за Бегбеде - 15.00 лв., за Елизабет Гилбърт - 15.00 лв., за Елиф Шафак - 15.00 лв., за старата Агата Кристи - 7 лв.! Както и за Стайнбек и неговите мишки и хора...

Не си правя никакви изводи. Просто не мога да се ориентирам. Не разбирам толкова ли трябва да струват, всички книги ли по толкова? Евтини ли са, скъпи ли са, като доматите ли са и като краставците - някои са гмо-та, други са с екстра - бактерия вътре; подозирам дори кои са гмо-та и кои са с бактерия, т.е заразни. На първите им правят масирана реклама, а към вторите вече спадат тези за духа, духовното развитие и погледа навътре към себе си... Хорхе Букай временно го замразих.

Някои приятели вече четат само електронно, не пазаруват хартия. На мен обаче все още и 5-те сетива са ми нужни. Но нито една стока няма реална цена и нищо не струва. Струват все повече само времевите и пространствени измерения - ако си марка, ако си в кампания, ако си в промоция, ако си пред фалит, ако си пред ликвидация, ако си в мол, ако си на базар, ако си автор, дошъл в страната да се промотира или не си такъв... голяма лудница! Наскоро питах в една известна книжраница имат ли нещо от Елиф Шафак, но ми отговориха, че били прекратили договора с фирмата-разпространител на книгите й !?! Както се казва - точно на време!

Не че има някаква връзка между книгите и черешите, но пък ми хрумна, че мога да си пиша и да си правя нещата объркано, без никаква логика, щом на пазара може, та затова ще си разкажа почти вицовата случка от сезона на черешите, пък който вижда връзка - вижда, който не - много важно. Ще му прекратим договора и готово.

"Един килограм череши от 2.20. - казвам."
"Ъъъ - почва да мрънка продавачката, - то почти няма от тези, имаме от 2.60."
"Е, виждам, че са останали, искам от 2.20 - настоявам аз."
"Останали, ама като са престояли на борсата... - продължава да мърмори продавачката."
Аз мълча. Тя почва да гребе от черешите от 2.20 и да пълни един плик, после го слага на кантара, поглежда ме и казва: "2.60."
:))))

На ъгъла

2011-08-01T17:19:00.002+03:00

На ъгъла се правят много неща. Можеш само да стоиш. Да стоиш и да наблюдаваш, да наблюдаваш и да снимаш, да се страхуваш да преминеш, защото си се скрил зад ъгъла... Можеш също така да кажеш "...на ъгъла, на светофара..." или да изтръгнеш единия ъгъл от триъгълника, в който си влязъл... най-често своя собствен ъгъл изтръгваш... Би могъл да стихоплетстваш нощем, сврян долу ниско в ъгъла, размахвайки юмруци към луната - кръгъл нещастник като нея, самотен и самотник...

Безразсъдството води и до подем, ако решиш да се покатериш отгоре и от своя ъгъл живота да ти се стори твърде безсмислен, поради което да скочиш или по невнимание да паднеш. Най-често - от пиянство. В ъгъла се срещат или разминават също и някои пътеки, пътища и магистрали, като обикновено не се задоволяват с един ъгъл и правят кръстовища - т-образни, у-образни, просто- и сложно-образни...На кръстовищата, родени от ъглите и пътищата, най-често даваме предимство на по-сигурната идея и почти никога - на онази, на която ни се иска...

На ъгъла някои се целуват... Преди всеки да завие по своята страна или да продължат заедно, въпреки неизвестността зад ъгъла...

В другия вариант просто си седиш на ъгъла ... през зимата...

... през пролетта...

... през лятото...

... още не е дошла есента...

проф.Боян Биолчев - изречения от интервю

2011-07-19T23:40:00.000+03:00

"Единственото, с което се съобразявам, когато говоря, е вроденият ми стремеж към истината. Затова се чувствам повече писател, отколкото каквото и да било друго."

"Нашето поколение още от училището беше възпитано, че трябва да си стар, за да си свестен. Трябва да се съобразяваш с нещо, което харесва на старите, за да си добър гражданин."

"Държава не се управлява с крайници. Има президенти с твърд крак, те изритват всичко и от това особена полза няма... Всъщност страдаме не от твърда ръка, а от твърда глава. Егоцентризъм, ниско възпитание и твърдоглавие. Това са нещата, които трябва да заминат за другаде, за да излезем не само от кризата, но и от собствената си спирала."

Лисицата и Малкият принц - от "Любими диалози" 1

2011-07-10T21:04:00.003+03:00

"- Какво значи да опитомиш? - попита малкият принц.

- Значи да се обвържеш - каза лисицата.
- Да се обвържеш ли?
- Разбира се - потвърди лисицата- ... За теб аз съм лисица, която прилича на сто хиляди други лисици. Но ако ме опитомиш, ние ще изпитваме необходимост един от друг. За мен ти ще бъдеш единствен на света. За теб аз ще бъда единствена на света...
...
- Можеш да разбереш само нещата, които си опитомил - каза лисицата. - Хората вече нямат време да разбират нищо. Купуват от търговците напълно готови неща... Ако искаш приятел, опитоми ме! - каза лисицата на малкия принц.
- Какво трябва да направя? - попита малкият принц.
- Трябва да бъдеш много търпелив - обясни лисицата. - Отначало ще седнеш малко по-далече от мен, така, в тревата. Ще те гледам с крайчеца на окото и ти няма да казваш нищо. Езикът е извор на недоразумения. Но всеки ден ще можеш да сядаш малко по-близо... "

ако няма море, и гората става...

2011-07-09T17:11:00.003+03:00

Един паметник през лятото

2011-07-07T23:52:00.001+03:00

Топла лятна вечер и... всички са около паметника. Има паметници и паметници. Този, специално, винаги е посетен, заобиколен, накацан, все едно стотици хора не си представят живота без него. И сигурно наистина не си го представят - поне привечерната част от него. Като преди малко, когато не ми се прибираше, въпреки че дори не погледнах, дали паметника вече е добре измит. Гледах всичките хора наоколо - всякакви бяха, както и да ги определяш - по всякакви белези, критерии, гледни точки. И бяха много, пълен парк. Явор Дачков - голям, тромав, с цигара в ръка, като един преодолял някакви основни житейски бури руснак - да, така ми изглеждаше, изкатерваше отвесната /не твърде отвесна, все пак/ стена на онова вечно празно откъм вода място в края на парка, към подлеза на Гурко, за да се присъедини към група познати на масата. Една от масите на заведението, където вятърът духаше така освежаващо, че успях бързо да забравя страшния пек на Орлов мост към 7. Когато минавах там, пресичайки на светофара, си мислех, че дрехите ми ще се разтопят като в рекламата на Perrier...

Значи какво? И паметниците са като хората. Някои просто се различават и привличат. И ти се иска да си покрай тях.

Липсваш ми повече...

2011-06-29T23:26:00.001+03:00

... отколкото мислиш и аз искам...

/I'm/ free and always...

2011-06-27T22:13:00.001+03:00

Фейсбук ме кара да мечтая. Странно наистина, но е факт. При това размечтаването ми не е свързано с поредната секс-поза в споделените албуми, а с онова изречение, което стои под регистрацията и което ми звучи така звънко-гладко-идеално, тантрично-мантрично, че се чудя как ли при неговото наличие би могла да загине тази одумвана, а за някои омразна вече мрежа... И не виждам как, изречението си го бива -

It’s free and always will be…

Преждевременните еякулации на мен и Бегбеде

2011-06-08T19:22:00.001+03:00

Фредерик Бегбеде е все още младият писател-французин, който твърди, че любовта трае три години и с това някак си ми става близък и който май беше в България, но аз не съм абсолютно сигурна, понеже у нас взеха да идват много и започнах да ги забравям поимено.

Чета първия му роман "Мемоари на един откачен младеж", писан през 1990 г., и откривам, че на всеки две или три страници се мъдри по една сентенция. Като тази, например:

"Животът ми е поредица от преждевременни еякулации; никога не ми се е отдавало да сподавя поривите на жизненост в себе си."

Да!

Щастлива любов

2011-06-04T18:47:00.001+03:00

Чудя се кое е по-ценно - да се отдадеш на изживявянето на една щастлива любов (когато не ти е никак до писане, защото писането се провокира предимно от нездоизживяното, от разминаването, от премълчаното, от страдането) или по-ценното е да пишеш, вместо, както казват някои - да си губиш времето в разни увлечения... Чудя се и дали имаш действителен избор между двете и дали има щастлива любов? Защото отдаването на щастливата любов е егоистично занимание, докато писането съдържа поне минимална вероятност да бъде в услуга на другите - да им разкажеш нещо, с което да си им полезен...

От друга страна щастливата любов, ако съществува, сигурно е доста обсебваща или пък толкова краткотрайна, че цялото чудене в крайна сметка не си струва... Чудя се също и дали писането, пък и което и да е друго можене, би могло да те накара да се чувстваш по-удовлетворен от която и да е любов, пък била тя и щастлива... ако има такава...

2011-05-31T23:20:00.001+03:00

мястото ти до мен и моето до теб. запазени.

...

2011-05-21T22:51:00.001+03:00

Не бъди тъжен. Тигърът на Пух само веднъж е бил тъжен.
Не искам също да ти е самотно. Когато ми казваш, че ти е така, усещам самотата като тежък камък, който не помръдва от раменете ти. Аз дори не смея да си помисля, че...
Твоята самота не е по силите ми, нали? Както не можем да си помислим, че моята радост се дължи на теб... Не бихме могли, нали?
Обичам да се свия някъде около теб.

Орееел!

2011-05-16T22:59:00.001+03:00

...

Един мъж в червена риза натисна входния звънец. Отгоре, от терасата, по потник с размъкнати презрамки, които показваха белите ми рамене, с вдигната набързо коса, аз отговорих на повикването. Мъжът поиска да му отключа, за да влезе във входа, понеже трябвало да отчете топломерите, а днес била втората дата. Предложих да хвърля ключа в тревата, за да не слизам – все пак е неделя - размотавам се пред телевизора, но му напомних да ми го върне.

Няколко минути по-късно, докато си въобразявах, че е възможно да бъда забравена след няколкото апартамента , които трябва да обходи, мъжът звънна и аз отворих...

Смешна история, наистина, но както се случва във филмите, като се разговорихме, се оказа, че мъжът в червената риза е сбъркал не само входа, но и блока. „Колко романтично!” – би възкликнала една приятелка, търсеща романтиката. „Брей, замалко да ти излезе късметът, а!” – би се засмяла другата, търсеща секса. „Ама че смешно – казах аз – този е сбъркал блока...” „Не е виновен човекът – намеси се мъжът ми, така и непомръднал от дивана по време на случката, – в номерацията тук цари пълен хаос!”

Ъхъ.

...

„Кварталът на богатите” в нашия случай се превръща в „Кварталът на известните”. Помислих си го, защото на излизане от търговския център едва не се блъснах в телевизионна звезда – героиня от „Стъклен дом”. Шапка с широка периферия и две доста тънки крачета, обути в червен чорапогащник

По-късно в училищния двор, където често е пренаселено – летят деца, падат гълъби /едно 5-годишно момченце изведнъж изкрещя: „Орееел!”/, дядовци и баби търчат с устрем, майките наблюдават татковците, а всички останали висят на баскетболните кошове, та там, сред народа, разпознах друга телевизионна звезда, този път мъж, от комично шоу. Стои си човекът с къдравата коса и се мъчи да наблюдава едновременно всичко, но най-вече двете си дечица. Жена му, защото едва ли може да е друга при създалото се впечатление за семейство, и тя същото прави.

...

Усещането да ядеш сладолед в средата на горещ майски следобед, след час плуване, вървейки бавно под сянката на гъстите корони на дърветата и гледайки лениво под изсъхващите кичури коса, успях да сравня единствено с блаженството от детството, което изпитвах, когато на двора връзваха въжена люлка, а от нея с върховете на детските си обувки, силно залюлявайки се, наистина вярвах, че докосвам далечното синьо небе.

Усещането за неразрешима тъга

2011-05-11T16:00:00.001+03:00

усещането за неразрешима тъга завладява внезапно като откритие, при което възкликваш "Еврика!" Струва ти се, че можеш да извадиш някакъв остър предмет срещу това чувство, възприемаш го като враг, дошъл отвътре, от тебе самия и дори си мислиш, че можеш с една-единствена самоиронична усмивка да се справиш. Обаче няма такъв остър предмет, а всичко друго е измамно. Измамната сила на заблудата, че ще разрешиш тъгата. Никак не е лесно да се надсмееш над себе си, да се видиш отстрани като победител на вътрешните си врагове, нито пък така просто се излиза от реалността, в която си потъвал дни и нощи, дни и нощи...

Розата ми

2011-05-08T23:42:00.002+03:00

Моята роза не е съвсем като тази на Малкия Принц. От една страна не е, защото е китайска ;), но пък от друга е такава, защото грижите, които съм й посветила, я правят толкова важна за мен, колкото онази-единствената за принца.

Затова сутрин като се събудя и нахраня гладните капитани - двете златни рибки, поглеждам розата. Обикновено през нощта се е разтворила някоя пъпка и засищам рано-рано очите си с цветове. Обаче отдавна наблюдавам, че някои цветове, също като хората, умират млади. Често се случва полуразтворени цветове на розата да падат на паркета.

Китайската роза я имам от няколко години. Беше кльощава и омърлушена, когато я видях за първи път. Едни съседи я оставиха на площадката на стълбището - явно след ремонта се е оказала в повече. Всеки път като минавах покрай нея, си мислех, че ще попитам, дали мога да я прибера. Полях я няколко пъти и ми я дадоха. Тъкмо тогава се премствахме на друго място и розата, както се казва, извади късмет. Натоварихме я заедно с мебелите в камиона и пристигна като част от нас.

Оттогава цъфти и не спира. Имам чувството, че ми се отблагодарява. Такива прекрасни цветове има - големи, червени, ярки, вътре с жълти тичиники... Обаче и при нея, като при нас, едни пъпки падат още докато са пъпки, други тръгват да се разтварят и вместо да се превърнат в красив цвят, се отронват. Все се чудя каква е причината. Би трябвало всичко, което получават, да е еднакво. Обаче някои оцеляват, а други - не. Чудя се също и дали наистина мога да я нарека "розата ми". Защото се грижа за нея, радвам й се, дори я целувам, но пък ето - тя си има свой живот, цветовете й се раждат и умират по някакъв друг ред. Май твърде лескомислено си присвояваме това и онова, този и онзи... Има една такава мъдрост: "Наричай своя само душата си".

Вързана

2011-05-05T18:45:00.001+03:00

Омръзна ми да се събирам - в по-малки размери, в по-малки пространства, в по-малки представи, в ограничени мисли и подтискани чувства. И все има заради какво, и все си струва да е заради това. Заради благополучие, ред, правила, пари, общество, йерархия, цивилизация, заради мнения или едно-единствено мнение, на което кой знае защо съм решила, че държа...
Често се чувствам вързана. От собствените си колани и коланчета, от тирантите, които ме дърпат към земята, от надигащия се вътре в мен страх, че ще взема наистина да полетя и тогава какво? Как ще стъпя отново, как ще ходя, как ще живея горе, когато съм свикнала долу...

Има един участък в небето над Враца, където често летят с парапланери. Можеш, ако случайно си някъде по пътя и вдигнеш глава, да преброиш десетина, че и повече щастливци, които се реят, а някои почти не се виждат, защото се реят доста високо... Но не можеш да скъсаш въжетата. А дори да успееш да можеш, дори да усетиш онази сила - неблагоразумната, внезапната, толкова желаната сила, не бива да го правиш, защото, както пише една поетеса, не може да късаш нишката - по нея върви детето ти...

"Забраненият плод" - стоп-кадри от сериала ;)

2011-05-03T19:46:00.003+03:00

Лалета

2011-04-26T22:47:00.001+03:00

Когато бяхме ученици, с приятелката ми и брат й крадяхме лалета от дворовете на къщите край нас, за да направим букет за рождения ден на майка ми. Чакахме да се стъмни и влизахме тайно по дворовете, бързо късахме лалетата, после подскачахме за няколко клонки люляк и... Готово, ама не! Трябваше букетът да пристигне като изненада на другата сутрин, когато всъщност е празникът й. Затова стоях в тъмното на терасата ни, спусках едно въженце, те връзваха отдолу букета и аз го издърпвах. Така се отстраняваше и най-малкият риск майка ми да се появи в коридора точно, когато влизам отвън с цветята. После лалетата стояха във ваза на терасата, пиеха още една нощ от лунната светлина и на сутринта ги подарявах.

Покрай Великденските разходки се нагледах на лалета, нарадвах им се и се сетих за онова нощно крадене на цветя. Добре че хората имаха много лалета, та дори не разбираха за нашите набези, а още по-добре, че никой не ги пазеше. Но кой ли пък пази цветята! Те нали са затова, да се крадат.

;)

Човек живее любовта, не я говори

2011-04-20T23:26:00.001+03:00

Когато умът ми мисли за любов, съм в състояние да съвместявам несъвместимото. Редувам алкохоли и казвам думи, които не си подхождат и нямат място заедно. Забравям посоката си на движение и безсърдечно губя способността си да фокусирам. Извършвала съм достатъчно несъзнателни постъпки, при спомена за които все още се изчервявам.

Дали обичам силно или немощно обаче не знам. Не мога да оценявам влюбванията си по скала, нито да им правя характеристика. Не съхранявам мъжете си в „чекмедже”, което да ми служи в старческия дом. Винаги пазя надежда, че дори в самия край, срещата ми с мъжете ще ме прави несъзнателна в постъпките и споменът ми за тях /след смъртта!/, ще ме кара да се изчервявам. Непоправимо е.

В книгата на Уилям Сароян „Той и Тя”, която е нещо като личен дневник и изповед за семейния живот, харесвам искреността на Сароян:

„... думите винаги лъжеха, прекалено опростяваха нещата, превръщаха в гавра единствения начин да се живее почтено – да обичаш. Да обичаш, каквото и да става, да обичаш въпреки лъжите, въпреки истината, въпреки омразата, лудостта, дяволската неустановеност, неизмеримата разлика, отчужденията, безотговорностите, злобните закачки, арогантността, тънките сметки, преструвките, измамата...

Човек живее любовта, не я говори, живее я във всеки един миг, усъвършенства я, не я оставя да си отиде, живее я, защото това е единственият начин да се живее почтено.”

Екс-тимен дневник

2011-04-15T12:51:00.002+03:00

„X-тимен дневник”на Мишел Турние е книга, която все попада пред очите ми и оказва се, често препрочитам. Обратното на In-тимният е Еxs-тимният, обаче бихме ли могли да отделим същността на живота от обвивката му или още по-трудно – от обвивките му. В крайна сметка ядката си е ядка, но става орех единствено с черупка.

Прочетох преди малко това – „Както за американците добрият индианец е мъртвият индианец, така и за мнозина нормалната сексуалност е целомъдрието.”

Ужасно тъжно, ако наистина възприемаме нормалната сексуалност така! Целомъдрие ми звучи като цитадела, уф!

После прочетох това – „Има три утешения за старостта: парите, властта и славата”.

Колко млади старци срещаме,а? Особено напоследък... И каква неразумност проявява младостта, когато иска непрекъснато пари!

пролетно и снежно

2011-04-13T23:48:00.001+03:00

Как само си приличаме с този априлски сняг! Точно като него можем временно и често ненавременно да се настаним в нечие сърце...

А как игриво вали! Сякаш намеренията му са сериозни! Трупа върху покривите на колите, мята снежинките с ярост и ако се довериш на уличните нощни лампи, ще ти се привидят истински зимни вихрушки и за миг ще повярваш на измамата. И за миг ще ти стане пролетно-снежно и някак ... добре.

Докато се молим за Япония, да пуснем по някоя бомба над Либия...:(

2011-03-20T22:35:00.000+02:00

Потресена съм от лицемерието на човечеството. Изглежда че покъртителните кадри, снимки, коментари, изказаната съпричастност за японците, молбите за тях... всичко това е било част от дневния ред, нещо проформа, нещо за запълване на телевизионно време, за писане на точки в графата състрадателност и вазимопомощ...

Отново се състезаваме с природата ли? Показваме, че и ние (за кой ли път!) можем да сринем един град, да разплачем сами себеподобните си, да им причиним дори по-голямо страдание от това, което може тя??? Невероятно е старанието на хората да доказват колко ниско са все още, колко нищожни могат да бъдат... Извънредните емисии за Либия, заменили набързо все още актуално извънредните за Япония, ме натъжават до погнуса.

Япония изнася на света най-големия урок

2011-03-18T22:17:00.000+02:00

Трудно се пише за нещо лично, когато Япония показва на света как. Вече почти седмица японците демонстрират отговори на въпроса КАК. Как се продължава напред сред руини, как се поднася храна сред тях, как се слагат одеяла на ъглите, как се издържа, как се преживява, как се общува, как се пише SOS... На екран. На екраните на телевизорите, компютрите, на екраните на техните собствени камери, заснели всичко - видимо, ясно. Не като американци, не като CNN, както показа войната в Югославия... Съвсем не така.

Япония изнася най-големия урок на човечеството.

Какви хора са те?!? Какъв ред, каква дисциплина, какъв морал! Какъв напредък! Удивително и невероятно е. Някак си не върви да напишеш, че си разстроен, съпричастен, че се молиш за японците... Струва ти се недостатъчно, глупаво, безсмислено. Струва ми се поне на мен.

Когато преди време онзи облак от вулкана с трудното име се носеше и спираше полети, задръстваше летища, създаваше хаос, си мислех колко малко сме напреднали всъщност, след като един облак не можем да неутрализираме, а зависим от посоката на вятъра... Сега си мисля, че японците са напреднали. При това недостижимо. Можем само да им свалим шапка.

SOS -ът не е за тях, а за нас, останалите.

Стават ли мъжете? ;)

2011-03-06T21:46:00.001+02:00

Имам една братовчедка, която като дойдат няколко почивни дни, предпочита да си стои вкъщи, да прави всичко в леглото и да става само по належащи нужди, поради което по цял ден не сваля пижамата. Тази сутрин пак се сетих за нея. Казах си, че ще се излежавам дообяд и се зачетох в едно списание. И попаднах на анонса на някаква книга, озаглавена „Мъжете не стават за нищо”. „Виж – казвам с бодър глас на мъжа ми и веднага се разсънвам - една жена е написала книга „Мъжете не стават за нищо”! Мъжът ми, който по това време е обърнат с гръб към мен, защото гледа поредната неделна серия на Стар Гейт, Стар Трек или някаква друга галактическа звезда, се размърдва и избоботва: ”Да си я чете сама тая жена тая книга...”. И на този етап общуването с мен приключва. За него. Но не и за мен. „Слушай, слушай – продължавам досадно – описва как нейния мъж по цял ден играе на компютърна игра, където убива патици и щом тя се осмели да каже нещо, той я срязва с възмущението, че заради нея са го убили...хахахаха...” – И се изсмявам гласно, след което добавям: „Ти не правиш ли същото?!?”

„Ами щом така мислиш” – отговаря спокойно той и изведнъж рязко се обръща: „Сега още от сутринта ли почваш?”

Оффф! Гадна работа. Ти се опитваш да го развеселиш, а той ти се сопва. Никакво чувство за хумор. А ако му кажеш, че няма, ти разправя, че било все на негов гръб и затова е никакво. Леле какви са мъжете! Дай им само да си гледат кефа и не ги търси за нищо! И наистина не стават за нищо. Искат, ако може, все някой друг да им носи – вода, кафе, храна, да им сервира, отсервира, за да не стават те... Пък после аз почвам от сутринта! И каква сутрин, вече беше 11 и 15 сигурно...

Както и да е. Докато той гледа филм, продължавам да си чета. Мариус Куркински е дал интервю. Харесва ми. Казва, че трябва да спестяваме себе си на хората. Всеки от нас трябвало да крие другата си страна, да не я показва на останалите, да им я спести, защото не е добре да виждат поредния ужас... Добре казано, но трудно за изпълнение. Обикновено най-близките виждат всичките ти страни, хастара ти даже. И какво? Пак са с теб. Пак те обичат. Е, ако имаш тези умения да спестиш от неприятната си част на другите, може би и самият ти ще спечелиш повече, но не е лесно. Особено ако по принцип не откриваш много смисъл в пестенето и не умееш да пестиш.

„Хайде – обажда се мъжът ми – няма ли да пием кафе?”

„Ей на това – мисля си – му казвам спестяване. Казва „да пием кафе”, а всъщност иска да каже „иди да направиш кафе”. Мразя го това. Много.”

„Ами да пием – отговарям аз – ти ще направиш ли?”

„Ще направя, защо да не направя – сопва се пак той – кога не съм правил!”

А пък това последното изобщо не е вярно. По принцип никога не прави. Правил е веднъж-два пъти, максимум три пъти. И край. Всеки път все аз. Обаче сега, ако започна да уточнявам, ще стане една... По-лошото е, че казва, че ще направи, обаче си лежи. И си гледа филма. И аз си чета. Разликата е, че докато той си гледа филма, явно не мисли за кафето, докато аз, докато си чета, си мисля и за кафето. Значи въпросът е кой ще издържи! Да, това е въпросът. Аз не издържам. Не ми се занимава с това състезание - тъпо ми е, пък и когато ми се пие кафе, когато някой вече е казал думата кафе... И ставам. Ето, вярно е – мъжете не стават за нищо!

„Видя ли – казвам – вие, мъжете, не ставате дори за едно кафе.” И чевръсто се отправям към кухнята, откъдето ме посреща радостният глас на майка ми: „Кафенцето е готоооовооо! Идвайтеееее!”

Ха!

Немски коли, френска козметика и...

2011-03-03T16:18:00.000+02:00

... и, колкото и да е странно - балкански мъже!
Това искам.
Традиционализъм си е, знам. Обаче пък и трите си ги бива. Снощи се убедих за пореден път :)

...и е любов, и все я няма..

2011-02-24T23:03:00.001+02:00

"... И е Любов.

И все я няма.

И има друг.

И ми е мъчно.

И има друга.

И сме двамата.

Отивам си.

И пак е същото..."

Това е страхотният текст на една от песните на Михаил Белчев, която не бях чувала много дълго време и преди малко прозвуча от отсреща :)

От отсрещния блок, търговски център, спряла кола или каквото и да е обикновено звучат съвсем различни мелодии, а най-често гърмят фойерверки. Тогава си представям, че са поръчани за мен. Ей така, нали разправят, че някои си правят изненади просто ей така. Аз не съм от тях, защото просто ей така може да ми се случи да чуя някоя страхотна песен, да видя чайки посред зима или да си счупя краката от бързане, заради уют и аромат на кафе.

"...Сутрин си гладна... -" спомням си - това беше написал един Жоро, влюбен в една Наталия, която днес прилича на леля на влюбените и все повече подобрява лелинския си телевизионен вид. Забравила е да бъде влюбена, отказала се е, явно. Онзи Жоро беше публикувал невероятното си послание в един вестник. Посветено на нея. Много ми хареса. Намирах го не за романтично, а за добро - като стил, като нещо написано, което знаех, че ще запомня. "Не знам защо всеки път наричаш раираното коте бяло, а черното - сиво..." - и нещо такова имаше, явно вече не си го спомням така добре, все пак и аз преживях липсата си на романтика... Но пък в крайна сметка животът се оказва и определен брой липси.

Празнувам любовта

2011-02-13T22:55:00.001+02:00

Сърдита съм й на любовта. Няма да я празнувам, щом така иска. Няма да се събудя утре с мисълта за нея. Дори когато срещна всичките сърца по пътя си, ще се престоря, че не виждам. Ще затворя очите си - нека слънцето да ме има. Нека се отдам на светлината. След като така се случва. Докато аз поставям ръка на сърцето си, за да укротя ритъма му, да му вдъхна кураж и да му поговоря, че нали... сърцето понякога трябва да е твърдо, даже като камък, като онази закалената стомана, ако житейската ситуация го изисква...(а тя все го изисква проклетата!); докато му говоря, че се е объркало, погрешно е разбрало нечии сигнали, разчело е неправилно посланията на нечии очи или е сбъркало в броенето на миговете, в които сто на сто се е заблудило, че е било щастливо; докато му обяснявам, че не е в негова полза да оспорва правото на разума да бъде главен командващ и се налага да се подчинява на неговите безчувствени заповеди, на сухата му, скучна и подредена схема на живот, докато правя всичко това, любовта си подостря стреличките, намазва ги с масло от рози и ги посипва с аромата на възбудата. Приготвя ги съвсем старателно, като дори ги загъва в станиол и им връзва панделка. После се усмихва така, сякаш вътре в стреличките е поставила всичко, от което едно сърце би имало нужда, всичко, за което едно сърце си е мечтало и... ми ги изпраща. Изстрелва ми ги като подарък, като единственият жадуван подарък.

И те се забиват в мен.

И виждам само твоите очи, чувам само твоите думи, усещам само твоя ритъм. Щастлива съм и всичките сърца, които срещам по пътя си, са част от моето, което устремено към теб, празнува любовта.

Когато съм с теб,

2011-02-08T22:19:00.002+02:00

не мисля за нищо друго, а когато те няма, мисля само за теб...

п.р. има изречения, мисли, подредени думи, които ми попадат в точното време и си ги присвоявам завинаги. Това прочетох наскоро и си присвоих завинаги. Хем е хубаво, хем е вярно, хем е откраднато... но защо пък да не го дам назаем за Св. Валентин? Ако някой го иска, ако и за него е хубаво, и вярно... както за мен...

Червени сърца замениха...

2011-02-06T15:41:00.003+02:00

новогодишните украси в моловете :))) Висят нанизи от "прободени" сърца ;)

♥

Не висят бутилки с вино. А би било интересно.

Кой е тоя белият Заек?

2011-02-04T22:31:00.001+02:00

Добре, че изгря слънце. Студът така беше сковал виталността ми, че съвсем не можех да се отпусна. Не се сещах коя съм и къде стъпвам. Стъпвах едва-едва, за да не се хлъзна. Метафорично също. Но защо, не ми стана ясно. Даже взех вместо червено вино, да купувам розе, което си е супер странна постъпка. Обърквацията е тотална и сигурно е виновен белият заек. Този на китайците, които от китайските си ресторанти подпалиха небето три дена поред. Годината щяла да бъде щастлива, късметлийска, но непредсказуема, пълна с изневери и внезапни промени - трактовка на заека очевидно. Явно сексуално задоволен, изневеряващ, заекът е щастлив късметлия, но не достатъчно, защото е страхлив, много се ослушва и прави големи подскоци, та затова да сме предпазливи и да очакваме внезапни обрати. Освен това май не трябва много-много да излизаме нощем, особено срещу светлини и фарове... :)

Не знам защо подозирам, че моят заек не е китаец. Моят е онзи Белият Заек на Алиса. Чувствам се така, все едно съм променила посоката на стрелките на часовника, сменила съм им дори местата и съм попаднала във време, където само с една глътка от някаква си течност, големите стават малки, могат да минат през ключалката, да попаднат в плен на Царицата на сърцата и пленени да забравят, че докато са били големи, сълзите им също са били доста големички и сега са се превърнали в ... море!

Като наближи рождения ми ден, ставам толкова...

2011-01-30T23:02:00.000+02:00

досадна и от себе си се уморявам. Всеки път е така. Всяка година. Стигне ли се до тази знаменита дата, започвам да върша ненужното по два пъти, а за другото не се й сещам; започвам да казвам всичко, без да се спирам пред нищо и най-вече ми става тъжно. Обхваща ме тъга, плаче ми се, трепери ми под лъжичката, събира ми се стомаха на топка, надебелявам от ненужни равносметки, ама повече от мисли за това кой, кога и как, защо, така ли трябваше, ще стане ли или пак ще е същото... Уф, няма ли някакъв цяр за тази предрождена треска, дето ме е хванала за гушата и не ме пуска?!? Предродилната ми беше къде-къде по-лека. Спомням си, че преди да ида в болницата да раждам, си напръсках косата с лак и бях дълбоко убедена, че бебето в мен няма никакво намерение да излиза, а лекарката се е объркала нещо. Грешно убеждение естествено. Когато става въпрос за самата мен обаче нещата никак не са добре. И това е от години така. Не да си кажа, че с възрастта съм станала плашлива, докачлива и ме е страх от порастването на егн-то. Не, просто винаги така правя. Като бях по-малка, на РД ми ден ставаха такива снежни виелции, че тогава пък стоях залепена за прозореца и се чудех кой ли ще ми дойде на празника в тая зима навън! И пак ми се свиваше стомаха на топка. Причините - различни, ама усещането - все едно и също. Подлудявам се... и ми е тъжно ...

-една седмица

2011-01-27T23:06:00.000+02:00

Когато беше -5, се надявах да претичаш в студа, скрит в якето и шапката, с пъхнати в джобовете ръце...бях писала затова. Надявах се да напиша "Ела" и ти да дойдеш. И го написах и ти дойде. Наистина дойде и -5 стана просто 5. Бързо и изведнъж.

Сега, когато е -15, -19, минус сто, не знам какво да напиша. Гледам през прозореца, отварям го и го затварям, замръзва ми дъха, после ми се плаче, затова слушам музика, но тя вече не ми харесва и ако се усмихвам, то е за да не забравя как се прави... Станала съм тъжна през тази минусова седмица. Идвай си!

Оди и Мурат

2011-01-23T00:54:00.001+02:00

С една приятелка седим на масата в кафенето. Вече е тъмно, въпреки че още не сме преместили часовника с час напред, а навън би трябвало да е зима. Няма сняг, няма и хора в кафенето. Спомних си студентските години, когато в заведението в най-близкия подлез с друга приятелка изпушвахме кутия цигари, докато си разменяхме току-що хрумнали ни открития. За живота, естествено. И за мъжете. Ако не бях толкова наблюдателна :), нямаше да открия, че жените изкарват времето си основно в обсъждане на мъже. А се твърди, че мъжете го правят. Но ако беше вярно, едва ли щеше да възникне еманципацията.

Веднъж като излизахме от подлеза, срещнахме най-високата жена. И аз реагирах. /Кой знае защо!?/ Оказа се неуместно. Жената се обиди и намръщено се закани да ме повдигне с големите си пръсти и вероятно да ме ... пусне после. Отвисоко. Така разбрах, че дори да видиш многокрако, зелено, осмоъгълно същество посред бял ден, не е редно да реагираш. Просто продължаваш да вървиш напред, гордо вдигнал глава, че не си дикриминационен тип. А липсата на реакция може да е чисто и просто еволюционен напредък.

На отсрещната маса седят трима мъже. Единият разказва нещо оживено и ръкомахащо. Другият е доста възрастен и яде, докато слуша, а третият е мургав, с мустаци и ми заприличва на арабин.

И пак си спомням една смешна история. За Оди и Мурат. Май така се казваха арабите, с които бяхме колеги известно време и ме ухажваха едновременно. Оди ми харесваше, защото имаше много черни очи и успяваше да ми въздейства само с поглед. Докато Мурат не беше никак красив. И не успявяаше да ми въздейства с нищо. Канеха ме на гости в квартирата си, където живееха заедно. Там сваряваха ужасно арабско кафе, не знам защо. Когато ми го поднасяха, изпитвах такова отвращение от миризмата, че ми идваше да бягам. Вътре сигурно изсипваха сто подправки. Не понасях аромата на нито една от тях.

Една вечер бяха сготвили. Не си спомням какво, но го сервираха в дълбока чиния в средата на масата и ме убеждаваха, че трябва да си взимам с ръце от нея, защото иначе ще се обидят. Не сложиха прибори. Но и аз не ядох. Извиних се, че трябва да посрещам майка ми от гарата, и хукнах. Оди хукна след мен. На улицата спря такси и когато се качих, подаде една банкнота на таксиджията и на завален български му каза: „До летището”. Сигурно защото пътят до неговата майка минаваше през летището. Моята обаче идваше от централна гара. Казах на шофьора: „Не до летището, а до централна гара, моля”, което беше абсолютно излишно, защото после се наложи да обяснявам, че всъщност никого няма да посрещам, а бягам от едно ядене с пръсти...

Няколко дни след случката Оди ми каза, че за голямо негово съжаление трябва да се откаже от мен, защото не иска да пречи на Мурат, който също ме харесва и ... така да се каже по приятелски ме отстъпва на него.

На мен ми стана много интересно - до този момент никой никога не ме беше отстъпвал, въпреки че в случая никъде и не бях „стъпвала”, но... ”Ок –казах - така да е.”

Изненадата продължи, когато след ден или два, Мурат дойде и ми каза същото. И той ме отстъпвал на приятеля си... Смешна история, от която така и не разбрах нищо.

На моята приятелка обаче, с която седяхме на масата в кафенето и ме слушаше, не й стана смешно. Всеки открива по нещо лично в разказите на другите и ги тълкува от своята си гледна точка.

„А аз – оплака ми се тя - понякога преспивам при моя приятел на другия край на София и досега нито веднъж не ми е поръчал такси, а какво остава да ми го плати! Всеки път си плащам сама! Ама че история!”

Има и красива ... чалга :))

2011-01-15T01:36:00.005+02:00

"... искам нежно да заровиш пръсти във косите ми сега,

искам нежно да докосваш с устни моите сълзи в нощта

искам пак да ме целуваш,

пак сърцето ми да спре

искам те

искам те ... "

Е, вярно, това е стара песен на Анелия, попаднах случайно на нея в един форум. Обаче пък ми беше много приятно да я чуя и се сетих как точно в Новогодишната нощ един приятел се разсърди, че пуснаха няколко поредни фолк изпълнения. Ама наистина се разсърди! Докато аз си танцувах с удоволствие и си пеех даже. Какво толкова й се сърдят на чалгата не мога да разбера!

Има и такава, красива някак си, като самата Анелия в този стар клип... и текстът никак не е зле...

P.S

Те и на Стоичков много му се сърдят, обаче аз не успявам да се преструвам чак толкова и много се зарадвах, когато прочетох, че на въпроса "Какви са личните планове на Христо Стоичков за 2011 година" отговаря така: "Лов и риболов".

Кой ли друг би бил толкова точен?

:)))

Джони и Анджелина в "Туристът"

2011-01-08T20:55:00.003+02:00

От "Аризонска мечта" насам възприемам Деп единствено като странник. И дори да го облекат в расо, живите му мънички и черни очи продължават така да се мятат наляво-надясно, че ми поддържат усещането... този е луд! Затова не се изненадах на лекотата, с която изигра Уили Уонка - откаченият собственик на шоколадовата фабрика в "Чарли и шоколадовата фабрика". Но сега в "Туристът", въпреки че тичаше по покриви,

което е странно за учител по математика, не успя да ме впечатли. Джоли пък я харесвам принципно, обаче не й се получи особено и на нея. Има нещо скучно в "Туристът", но не разбрах точно кое. Може би сценарият е малко безинтересен или пък екшънът му е слаб, съспенсът не е достатъчен, руснаците са му в повече, италианският интерпол - също, онзи нож до шията на Джоли е супер измислен, водата във Венеция дразни точно толкова, колкото непрекъснатото излитане на гълъбите на площада...

Или причината си е в мен. Ядосах се, че в крайна сметка останах да гледам този филм сама, въпреки първоначалния замисъл и понеже винаги става така, когато ми пропадне някоя илюзия за споделяне на преживяното, сега бълвам огън и жупел. Дори срещу двойката, за която вестниците писаха, че се влюбили по време на снимките. Да бе да! А Брад Пит на кого го оставят????? ;)

Ето сега, след като споменах Пит, се успоких и се сетих нещо хубаво от "Туристът". Каза го героинята на Джоли, докато превърташе в ръцете си мъничък медальон, овесен на врата й и обясняваше значението му: "Хората имат две страни - добра и лоша, минало и бъдеще и трябва да приемеш и двете, когато обикнеш някого".

Даааа, така си е. Ама пък хич не е лесно!

Ако напиша, че те обичам

2010-12-29T12:04:00.000+02:00

Ако някой напише на прозореца на таксито, че ме обича; ако някой напише на стъклото на огледалото, че ме обича; ако навсякъде пише, че този някой ме обича, какво да направя? Какво?

Защото лесно е в класиката:

Ако някой срещне някой

в цъфналата ръж

и целуне този някой

някого веднъж,

то нима ще знае всякой

де, кога веднъж

някога целувал някой

в цъфналата ръж?

Таксито не е ръж, нито е цъфнала, нито огледалото в банята е прекрасно, даже ми се струва, че имаше кафяви точици по него... Не става класика от това. И не е лесно.

Ако аз напиша на прозореца на таксито, че те обичам; ако аз напиша на огледалото в банята, че те обичам; ако навсякъде напиша, че те обичам, какво ще направиш? Какво?

Скандално глупава ли съм? ;)

2010-12-22T23:07:00.002+02:00

Един сайт ми се натрапва от името на Калин Врачански във Фейсбука.

скандално точка нет. С мотото Истината е скандална.

Твърде натрапчивото присъствие дори на едно изречение ужасно дразни. Дори се учудвам, че толкова хора - над 2000, са харесали страницата. Това, че Гала уредила дъщеря си в клип на кока-кола, че в Стъклен дом били връзкари и др.подобни, това скандално ли е?

Много скандални преди време неща вече са ежедневие, нормални случки от живота, от които хич и не се впечатляваме. Най-малко пък може да се нарече скандално уреждането и връзкарството. Та то, както се казва, е по-старо от проституцията! Все едно тя да е скандална :))) Освен това личният опит не е за пренебрегване - нещо, което ни е скандализирало миналата година, тази вече не ни прави впечатление.

И горката истина! Нея кой ли не я е... и където свари... А тя едва ли някога си е позволявала да бъде нещо повече от... истина. Истината си е истина. Скандална може да я направи единствено гледната точка, но тя, както вече стана въпрос, е резултат от личен опит, мозъчни натрупвания, лична пропусквателна способност спрямо обществени издевателства и държавни поразии...

Предполагам, че тези над 2000 души, харесали натрапената страница, не са се подразнили от настойчивостта и са станали почитатели преди всичко, защото харесват героя Камен и актьора Врачански. Друго обяснение нямам и дано не ми се появи! :)

Гледайте "Рапунцел и разбойникът"

2010-12-18T20:59:00.003+02:00

Ако вече не сте :) За 3D анимация е супер приятно филмче. Забавлявах се. Детската анимация, особено на Дисни и Пиксар, е нещо като задължително забавление. Поне за мен, защото мога да гледам анимация по всяко време. А конят Максимус от "Рапунцел и разбойникът" вече ми е любим герой.

Естествено не може да се сравни с Дори от "Търсенето на Немо", нито с Матю от "Колите" (чакам с нетърпение лятото на 2011, за да гледам втората част на филма), но и конят си го бива. А иначе винаги съм подозирала, че женските коси не са създадени просто така да растат :))), както и че жените, дори 18 години да са били затворени в кула, като излязат навън, половин час са супер възторжени, а в другия половин час супер съжаляват, че са били възторжени...

Но, любовта побеждава! И мечтите се сбъдват!

А... ангелите пияни ли са??? :)

???

2010-12-15T21:43:00.001+02:00

Има ли посланици, които не са агенти?

Имало ли е, има ли и ще има ли???

Много ли ми личи?

2010-12-10T19:37:00.003+02:00

...че съм разбрала колко струват; че не ме интересуват; че не ги харесвам; че не ги хваща дори периферията ми; че ми липсват светлини за тях; че зениците ми не ги регистрират...

Много ли ми личи?

...когато отдавам сърцето си...

Първият 8 декември ;)

2010-12-08T20:41:00.002+02:00

Свързвам го със съквартирантката ми, която беше от Попово и обичаше да прави секс като си слага възглавница под корема. Тя ми го разправяше, не че съм проверявала, дали наистина обича :)))

Та тогава, на този първи празник на студентите, нещо организацията пропадна и всеки трябваше да се спасява сам. Съквартирантката ми реши да си ходи в Попово, обаче си остави едно късо бяло, пухено кожухче, което много се връзваше на студентските ми представи за зима, сняг и... 8-ми декември. И аз, подкрепена от лудата ми хазяйка, която беше сръбкиня, а като седнеше на кревата, краченцата й висяха като на кукла, реших да облека палтото. Съквартирантката изобщо не подозираше за това нашествие в гардероба й, въпреки че тогава си разменяхме разни неща, аз също не подозирах за тези си способности, но в крайна сметка, на тролея сигурно му е било добре да ме види с това бяло пухено нещо :) На тролея, защото трябваше да се спуснем по Цариградско до Орлов мост, където в една къща ни чакаше един колега. Ние - аз, моята тогавашна приятелка и той, щяхме да ходим да празнуваме. Под кожухчето бях облякла розова блуза с огромно деколте, а отзад на блузата дъпълнително бях пришила лента, която да играе ролята на "дърпачка", тоест да дърпа блузата назад, за да не ми се види пъпчето, все пак...

Обаче кой ли ме е видял се чудя!

Като стигнахме там, където щяхме да празнуваме, се оказа такава лудница, толкова много хора на куп, такава галамация, че свят да ти се завие. Отидохме в тоалетната и понеже ние двете влязохме в дамската, а той в мъжката, като излязохме... вече не се и видяхме. Просто излизаш от тоалетната и ако имаш късмет, се срещаш пак с другия пол, ако ли не, си караш така - еднополово... Нито се виждаше нещо, нито се чуваше. Някъде в края, когато ни бяха омалели краката, го срещнахме отново, изиграхме един танц и се прибрахме.

Спомням си, че после, когато съквартирантката ми се прибра, хазяйката много гордо й съобщи , че бялото й палтенце, както се изрази, ми стояло чууудно на празника!

www.vincentcassel.com

2010-12-05T23:24:00.002+02:00

Венсан Касел ми хареса за първи път от една фотосесия. После се сетих, че съм го гледала в онзи ужасен филм, където с Моника Белучи (съпругата му в живота) тичаха един след друг, но като в кошмар се разминаваха. Никога не бих го гледала отново. След това се оказа, че играе изнасилвачът във филма с Дженифър Анистън и Клайв Оуен "Derailed" ("Извън релси", 2005 г.),
а Анистън беше казала в интервю, че ако трябва някой да я изнасили, то най-добре да е Венсан Касел... Да! Сега просто попаднах на неговия сайт и съм впечатлена.

Харесва ми този сайт. Само да не беше толкова много на френски ;) Понякога ми се иска и ние, в България, да направим... Ето такава снимка, примерно -

If you're not fast...

2010-12-04T17:23:00.004+02:00

Декемврийският брой на сп."ЕВА" ми припомни тази реклама. Преди време бях попаднала на клип към нея, но този принт определено ми харесва повече.

Видеото освен че е дълго, няма силни акценти и като цяло не е особено сполучливо. Тук обаче тези муцуни са ми много добре и въпреки че хич и не искам да пробвам колко съм бърза, бих си взела само заради рекламата едни Timberland :))

http://www.youtube.com/watch?v=XgH0GxRyP5c - това е клипчето

Заек, любов и... ;)

2010-11-28T21:16:00.003+02:00

Една бивша колежка се обадила на сестра ми и междудругото я попитала, дали имам проблеми в любовта. Защо? - учудила се сестра ми. - Ами защото пише странни неща във ФБ-а...- отговорила колежката и пак попитала: - Как са с мъжа й, всичко ли е наред?"

Мила моя! Както се казва - благодаря ти за интереса :) Хубаво е някой да се поинтересува, дали си добре в любовта. Всъщност да си "добре" винаги е било относително. Нали знаеш, че няма пълно щастие. Дори понякога и баланс няма. Везните притежават способността да се наклоняват силно в едната или в другата посока, не е само равновесието на този свят. Възприемам любовта като сложно, променящо се чувство/състояние, на което е трудно да му хванеш спатиите. Нещо като "сърце глава не пита, то е птичка дяволита", нещо като живота - всичко може да се случи, всичко може да се очаква и не знаеш откъде ще изскочи заекът... Любовта е цялост, от нея се черпи сила за живот, както от живота - сила за любовта. Пиша за нея с най-голямо удоволствие и виждам, че всички откликват, откриват себе си, ставаме на една вълна, накак си. А що се отнася до мъжа ми, трябва да питаме и него, дали е добре с любовта, че от толкова страсти и неволи, изписани във ФБ, все не успявам да разбера тоя човек как я кара с мен, харесва ли му, иска ли още... От друга страна, откакто се помня все се питам : аз, маамустара, добре ли съм с тая любов или не съм??? И на карти си гледам, и на кафе, и на небето знаци откривам, даже на дивана на ... И все любов ми е в главата. Май не съм добре. Така излезе накрая. Новата година ще покаже. И без друго със сигурност от нея ще изскочи заек, защото е годината на заека. Според китайците. Затова съм си поръчала плюшени зайци за Коледа. В никакъв случай - задушени. И естествено към всеки плюшен заек -старите ми любими неща - любов и златна гривна :)))))

Нечовешко?

2010-11-23T00:33:00.014+02:00

Гледах клип с автомобилния пилот Кен Блок, в който той контролира до някаква невъзможна степен автомобила си -

Нечовешки Контрол На Зверско Subaru

http://vbox7.com/play:937e6ae0

Е, малко ме е срам, че чак сега гледам това, но пък ми хрумна, че ако можехме да овладеем така контрола на неща вътре в нас, а не само извън нас, ако можехме така да се усъвършенстваме, сигурно щяхме...
Или пък не? Кой знае! От друга страна, тоталната липса на контрол може да доведе и до... сепуко. Ако с нещо можеш със сигурност да си направиш сепуко, това са собствените ти две оръжия - вътрешната несигурност и неувереност. Винаги са на пост и в готовност за употреба. Чакат само сигнал.

Случва ми се и на мен от време на време. За радост най-често в области, където пробвам за пръв път. Но съм се убедила, че само миг неувереност и сeпукото ти е в кърпа вързано. Гадничко е, защото си го причиняваш сам и дори да си мислиш, че не си искал да го направиш, всъщност го правиш въз основа на предишни пробиви в самоувереността ти.

Имам много примери. С мен, с другите. Добрите манипулатори са онези, които умеят да се възползват от несигурните в себе си, за да постигнат лични цели. Лично за мен по-неприятният момент е, когато губиш нещо, заради несигурност. Казваш нещо неуместно, защото не си уверен в себе си, променяш непрекъснато външния си вид пак, поради тази причина, тръгваш си от някого, пак поради тази причина, губиш позиции някъде, пак заради несигурност...

Как го прави тоя Кен Блок?!?

А толкова много го обичах...

2010-11-18T16:17:00.003+02:00

Днес баща ми не ми липсва така, както в началото, защото в продължение на 15 години се уча да живея без него. Обаче не знам какво щях да знам, ако вместо да се уча да живея без него, се учех от него.
Когато почина преди 15 години, на 18.11., застанах на един друг път, за който дотогава не подозирах. Трябваше да вървя по него, а не по онзи предишния, по който бях свикнала и се чувствах добре.
Тогава също грееше слънце. Имаше една огромна опашка от хора, които чакаха, за да го видят. В онзи ковчег, който от предишната нощ стоеше долу, на долния етаж и аз се доближавах периодически, за да разбера, че връщане назад няма. Рязахме едно бяло платно. Май тогава намразих цветята. И многото хора. Идват, ама ти не искаш тях. Искаш само баща си. Обаче няма никакво значение.
На другия ден заваля сняг. Сутринта беше замръзнало всичко. Спомням си колко ми беше студено. По един друг, непознат начин. Долната ми устна трепереше, а зъбите ми тракаха.

В любовта на 15 или като китаец

2010-11-16T18:22:00.000+02:00

От купчинката с книги до леглото ми снощи издърпах "Любовникът" на Маргьорит Дюрас и прочетох следното:

"Бих могла да се заблудя, да повярвам, че съм красива като красивите жени, като заглежданите жени, защото наистина ме заглеждат много. Но знам, че въпросът не е в красотата, а в нещо друго, да, в нещо друго, например в мисловната нагласа. Изглеждам каквато си поискам, карсива също, ако от мен се иска да бъда такава... всичко каквото поискат, мога да стана. И да го повярвам."

Мога да гарантирам за истинността. Правила съм го неведнъж. Чела съм книгата, но отдавна. Съмнявам се, че от нея съм научила този урок, въпреки че може и да е останало в подсъзнанието ми, но пък също така може дори да не съм му обърнала внимание тогава.

Освен това в книгата става въпрос за любов между 15 годишна бяла девойка и китаец - странно, различно и екзотично. Само че не и за мен. Аз винаги съм се чувствала така - или като на 15, или като китаец. В любовта имам предвид. Не знам защо. Все нещо е с главата надолу и все нещо е странно или различно, или екзотично... Веднъж си позволих да кажа на глас пред един приятел: "Понякога ми се струва, че не мога да обичам. Да не би пък да не умея?" "Спокойно - каза той - и на мен понякога ми се струва така, не е само при теб."

Жертвите на мирния ни преход

2010-11-10T22:51:00.001+02:00

Ужаси ме новината, че след Христо Мутафчиев, сега Андрей Баташов се бори за живота си и е в тежко състояние. Ужасява ме, защото това са жертвите, които т.нар.ни мирен преход дава. Не са само тези, за съжаление. Много повече са. Притеснява ме, че всичко е разбито. Разбита е любовта, която едва удържа на тоя постоянен преход, на тая непрекъсната криза, на това безпаричие, което съсипва мъжете.

Разбито е и семейството, което все повече подозирам, че отдавна е умряло или поне отдавна е нестабилно. Българското ни семейство, ако съдим по филмите преди и сега, пък и вече с просто око се вижда, че се е крепяло и някак си продължава да съществува, благодарение на една голяма доза лицемерие. Не на традиции и авторитет. Ние все се търпим и все заради нещо друго, нещо измислено и кухо, дори не заради самото семейство. Разбити са и възможностите да си удовлетворен от професията си. Вече е почти чудо, ако някой се почувства професионално удовлетворен. Не знам, дали Бойко Борисов го е постигнал. Или шефът на охраната в "Стъклен дом" актьорът Красимир Ранков? Или Кристалина Георгиева? Или Коко? Или само Краси Гергов...

Може би наистина семейството не е най-добрият вариант за щастие, може би и удовлетворението не бива да го търсим, а може би не бива да искаме да бъдем щастливи. Не знам, има всякакви теории и идеи. На мен обаче все още са ми твърде авангардни и ми става глухо, празно и мрачно, дори когато само си мисля за тях. Стискам палци на Андрей Баташов и си пожелавам най-накрая да се успокоят мъжете, да имат пари, да имат семейства и любов! Даааа, така си пожелавам.

Дискусия за любовта - от любими филмови моменти :)

2010-11-07T13:22:00.000+02:00

Хора и улици :)

2010-11-05T21:46:00.004+02:00

Онези места /и неща/, които като малък си ги виждал големи, а сега ти се струват малки, за мен са гараж, улица и една скала. Подозирам обаче, че скалата се е поразрушила с времето, гаражът наистина ми се струва по-малък, но пък тогава не ме беше страх да скоча от него... Но улицата! С нея настъпиха тотални промени. Започвам да мисля, че е друга улица, не моята.

Станала е съвсем различна. Вече нищичко не виждам от прозореца. Не знам защо се получава така! Някои неща почти не се променят с времето - например една комшийка, която вече има внучка на 6 години, а е все така елегантна и симпатична, младолика, каквато я помня от дете. И странно, но и мъжът й също. А казват, че хората най-много се променят. Не е вярно, понякога са улиците.

Когато си израснал някъде, а после живееш другаде и се връщаш, често пъти е шоково преживяване. Мислиш си, че отиваш на познато място, че ще срещнеш познати лица, чувстваш се здраво стъпил, стабилен тип, който знае какво прави и къде се е запътил. Да, ама не става така. Отиваш и хоп - изненадка! Всичко е толкова различно, че аха да загубиш почва под краката си. Казваш си: "Е, аз нали след няколко дни си тръгвам, голяма работа!" После идваш пак и хоп - друга изненадка. Научаваш се да преминаваш през местата, които си запазил в сърцето си /доста често наистина там/, така, както свикваш със себе си през годините - веднъж болезнено, друг път - сантиментално-емоционално, а нерядко - равнодушно и примиренчески. Не че откривам Америка, но има неща, места и разбира се хора, които като иглички се забиват в теб, пък после иди обяснявай...
Миналия уикенд снимах. Докато шофирах, докато се взирах да разпозная улицата, докато по навик - научила съм го това и го правя добре - събирах с очи цветове и се засищах. Не успях да реагирам на една змия, която минаваше през асфалта съвсем спокойно! А си мислех, че вече спят. Не заснех и черния кон с бяло на челото, който дойде сам и застана пред лицето ми и въпреки че държах фотоапарата в ръка, прецених, че е по-разумно да го милвам по бялото петно, отколкото да щракам. И след като ме подуши, си тръгна, но вече бях забравила напълно за фотоапарата. Снимах го обаче преди да знам, че ще дойде при мен. Хубаво беше.

Индиански имена "Оставящият пари" и "Гледащата си кефа"

2010-10-26T12:17:00.000+03:00

Обикновено сутрин като отворя очи, на леглото ми няма пари, но в събота сутринта се получи точно така. Отварям очи и що да видя - една банкнота! Полу сгъната, полу достатъчна - седи до мен. "Ехааа - казвам си в просъница, - ако бях на надница, колко ли щях да получавам?!" После станах, взех банкнотата и /вече не в просъница/ повторих за кой ли път: " Писна ми!"

Според мъжа ми - "Оставящият пари"- аз, принципно, летя в небесата, живея си живота, гледам си кефа и крайно време било да започна да... мисля /!?!/. Поради това неговата глава не спира да пуши, на неговия з....к се пече яйце, него го чакат всички и всичко... Той има и други крилати фрази, но най-често използва тези.

Въпросът е, че наистина става досадно. А след "досадно", както дочух да споменават в един тийнейджърски филм, настъпвала "смъртта". Ха! Е, вероятно настъпва след като се съберат всичките накуп - да нямаш апетит, да не ти е интересно, да ти е скучно и досадно едновременно. Тогава, така да се каже - умираш. Или умира връзката. Проблемът е семеен, междусъпружен, вътрешнобрачен. Вбесява ме обаче. В един момент започваш да възприемаш т.нар. си "половинка" като враг. Не знам, дали има семейство, което да е пропуснало този момент, но аз явно се намирам в някакъв подобен етап сега. Това с индианските имена не е смешно. То е факт. Имаме си роли. И в другите семейства, предполагам, е така. Най-обобщените образи, естествено са на доброто и лошото ченге, но аз се старая да използвам чувството си за хумор, за да не пресъхне. Пресъхне ли и то, спукана ми е вазичката. Всъщност като се замисля, мъжът ми сигурно има право, малко, но има. Аз това и исках да постигна. Исках да бъда реализиран хедонист. Първоначално бях скрит, непроявен в практиката, така да се каже, но постепенно изявите на моя хедонизъм добиха реални измерения и взеха да правят впечатление. Тогава мъжът ми започна да вика: "Хедонист, хедонист, ама аз да не съм индианец! Хайде сега!" И така спонтанно ми хрумна идеята за индианските имена. Първо се роди моето, естествено - "гледащата си кефа", но и неговото не е зле "оставящият пари".

П.Р.Като прочетох сега написаното, просто не разбирам защо изобщо повдигнах въпроса?!? Такъв страхотен тандем, а?

Яж, моли се и обичай / Изток-Запад, двупосочен

2010-10-23T22:09:00.003+03:00

"Яж, моли се и обичай" е книга на Елизабет Гилбърт, която не съм чела. Преди няколко часа обаче гледах филма и понеже предпочитам да пиша за нещата веднага, ще споделя впечатленията си сега. Филмът е заснет прекрасно - с различни планове, светлина, озарен и цветен като пътуване. Има ирония и самоирония, което е напълно достатъчно, за да се чувствам добре в киносалона. Джулия Робъртс плаче почти през цялото време и го прави толкова откровено, че възприемах сълзите като нейни лични, а не на героинята й. Хавиер Бардем се появява твърде късно. Когато чакам толкова дълго, винаги оставам разочарована.

Докато гледах как жената търси мястото си под слънцето, как се самозагубва и колко й е трудно да се намери, естествено че мислех и за себе си, за моите пътечки, в които се шмугвам уж, за да вървя, а всъщност, за да плача, за моите падания на пода, до леглото, за неудовлетвореността и за страха да продължиш по друг начин... Образно е с Италия и Индия, с остров Бали още повече, картинно е така да се преоткриваш, да научаваш уроците си, да се възпиташ малко в dolce far niente, да се оставиш на течението или да чистиш ашрамите, след силно слънчево изригване на хоризонта, както го прави слънцето само на изток. Но много често не става така. Пътуванията са само вътрешни и поради това значително по-болезнени. Много често не стигаме до Индия.

Струва ми се, че човечеството, извървяло своя път от изток на запад, сега се връща обратно - от запад на изток. Човечеството се е понесло към ашрамите и Индия, към Изтока, към медитациите и йогата, защото е в такъв етап от съществуването си - поредното пътуване към Изтока. Билетът ни е все двупосочен. От духовното към материалното и после обратно. И после пак. Струва ми се също, че точно поради идването ни от запад, самовглъбяването ни се отдава толкова трудно - много големи и тежки неща изпълниха живота ни, затова търсим гуру от плът и кръв, различен от нас, който да седи отсреща, да ни гледа с дълбоки очи и да ни казва какво да правим. А бихме могли просто да послушаме себе си, нашето гуру, което си е вътре в нас, което ни казва същото, само че не успяваме да го чуем.

"Ако обичаш някого и той ти липсва, всеки път, когато си помислиш за него, му пращай любов и светлина и после го пускай." За този съвет май не съм съвсем готова. За прилагането му на практика съм все още повече на запад, отколкото на изток... Но пък спагетите ги ям точно така и същата музика чувам, докато ги ям ;)

Quatro

2010-10-19T11:38:00.001+03:00

Като започнем така: едно, две, три... и всичко си върви нормално. И три в едно, и трима са малко, двама са много или обратното, и първо, второ, трето още от столовете и купоните, макар че аз никога не съм се хранила така, после се сещам и за вица "и трите, дядо попе, и трите"... Обаче сутринта в 4, когато отворих очи,

защото съседът отдолу, прибрал се явно по това време, реши да си пусне телевизора на мах и аз като му ударих едно мислене... та се замислих, че винаги ми е харесвало повече онова четвъртото, следващото, което идва след едно, две, три. Този момент на скок в неизвестното, защото никога не знаеш какво следва след изстрела, след преброяването наум, когато събираш кураж да направиш скока, а пулсът бие в слепоочията ти, когато си на старта със съзнанието, че ще се случи нещо, каквото и да е то. Тогава интуитивно, сигурна съм, знаеш изхода, резултата, но не те интересува. Интересува те само момента на старта, тръгването и пътя, който предстои.Това quatro ми е любимо. То е все едно да обяздваш за първи път див жребец, да се състезаваш със смъртта, или с живота, да преброиш до три и после да кажеш една само дума, но от нея да зависи всичко - любов, приятелство, отношения. Няма връщане назад.

Люк Бесон, Артур или когато големите правят филми за малките...

2010-10-16T18:23:00.004+03:00

.. и на мен обикновено ми става хубаво. Дори ми се струва, че по пътя винаги се стига до един силен инфантилизъм, който някои успяват по някакъв начин да прикрият, но по-интересни са ми онези, които го изразяват мощно. Като че ли това важи повече за творчески откритата част от човечеството, макар че някои учени, които съм гледала по тв, също изпадат в подобни състояния. С тези пообъркани изречения всъщност искам да споделя, че гледах "Артур и войната на двата свята" на Люк Бесон.

Там, в Арена Дъ Мол, беше толкова топло, че ми идваше да се събуя. От трилогията, за която Люк Бесон отнесе толкова критики, съм гледала първата и сега третата част. Спомням си една от тези критики, прочетох я след първата част и тя гласеше: "Стискаме палци и се надяваме да няма продължения." Странна работа! На мен ми харесва това зряло въображение, което изключително фино работи за децата и гъделичка нас-възрастните, дори да сме в период на инфантилност.

Харесва ми, когато някой направи филм за "света на буболечките". За доброто, което обикновено не се вижда, за дребничките, които сто на сто ще станат големи и са, дори когато са мънички и за онези дребни, на които толкова много им се иска да са голееееми и да властват отгоре. Харесва ми и защото не е 3D, а е близко, едро, красиво, абсолютно реалистично-приказно. И Миа Фароу с мекотата в погледа. А освен това не бях влизала никога в кошер, не бях разговаряла с царицата-майка, нито пък бях виждала толкова много меден цвят на едно място... Еми това е...

На мен пък ми се прави секс

2010-10-15T17:38:00.002+03:00

Понеже назря опасността да ме обвинят, че пиша само за любов и явно съм влюбена, което не че не е истина, но... реших да пиша малко за секса :))))

Та след като прочетох сутринта ето тук - http://www.dnes.bg/health/2010/10/14/vliubvaneto-e-kato-narkotik.101252 , че влюбването било наркотик, че допаминът бил невротрансмитер, който действал като супер стимулант и т.н., което си го знаех доста отдавна, както и че не продължава твърде дълго, нали, но след като прочетох за пореден път информация, която ми съобщава нещо от преди сто години и как не им омръзна на учените това влюбване, ми се прииска страшно много да пиша за секса. Както се казва - на мен пък ми се прави секс. При това е петък. Нещо против?

Замислих се /оф, колко тъпо - пак се замислям! /, че ако си влюбен, всичко се обяснява с невротрансмитери и ти се предписва лекарството "ще ти мине" в различни дози според човека. Но когато ти се прави секс, а няма с кого или пък най-често - този, с когото ти се иска, нещо го е изпарило в момента или физически, или психически, или пък изобщо няма шанс да правите такъв, или пък той не намира за много уместно и морално... и др. подобни, знаете, сега да не изброявам, та тогава никакво лекарство освен онова старото добре познато ръчно лекарство, не ти се предписва.

"Имам проблем - казала жената на психотерапевтката - нещо не ме харесват мъжете, не искат да спят с мен."

"О, виж сега какво - казала психотерапевтката- трябва като вървиш, да си въртиш задника."

Еми това е истинска история, от истинска среща и истински съвет. Сигурно психотерапевтката, която не е неизвестно име, също е чела изследванията на учените, но явно тези учени не са достигнали до големи прозрения и открития в областта на това какво точно се случва, когато ти се прави секс с някого, а примерно няма терен ;) Само примерно :)))

Е, подигравателните реплики от рода на - мераци-мераци, недоклатена история, разгонени жени, хора без работа к'во да ги правиш, да ти имам проблемите и др. подобни никак не вършат работа. Както и доводите, че дори мисълта за секс е грях, а какво остава да се намери и терен...

Не вършат, защото откакто свят светува сексуалната удовлетвореност е толкова важна, колкото всяко едно добро дело и всяка една благочестива мисъл. За някои хора, дори по-важна. А какво за сексуалната неудовлетвореност?

За нея също може да се проучи това-онова. Защото ако изпитваш страст към някого и тя продължава относително дълго време, освен че ще подлудиш невротрнсимтерите си, ще ти излезе някое друго подигравателно наименование, но чисто и просто можеш да си докараш някоя болест. И колкото и смешна да беше дотук тази публикация, сега ще я направя сериозна с извода, до който съм достигнала благодарение на личен, приятелски, колегиален, човешки опит и без да съм учен, психотерапевт, психолог или друг специалист. Изводът е, че половото НЕздраве на жените често е последица от неудовлетворени сексуални желания. Но никой нищо не тиражира по въпроса. Гинекологичните кабинети са пълни, гинеколозите вземат все повече и повече пари за прегледи и изследвания, стават все по-меркантилни и алчни, но няма изход за сексуалните желания. Те са тема-табу уж в разкрепостения ни свят, в силно разкрепостения ни свят, където жените са голи, нахални и млади, но най-добре да не повдигат темата, защото ще ги вземат за недо-не знам какви.

Не искам да противопоставям секса на любовта, на влюбването, изобщо не искам да противопоставям. Допаминът и на мен ми се отразява добре и аз летя нависоко и ми е наркотично, но пък ще ми е супер яко и с един секс към това, нали?

Четох в сп. "Ева" интервю с нашумялата турска писателка Елиф Шафак по повод нейната книга "Любов" и от отговорите й ми стана ясно, че за жените все още, а може би винаги, сексът ще е ... грях. За съжаление не знам как сексуалната неудовлетвореност се отразява на мъжете, но не смятам, че при тях положението е кой знае колко по-розово. Просто, както се вижда, нямаме данни :), като за влюбването например. Наскоро също така прочетох една турска поговорка, която ми хареса - "По лицето на жената може да се съди за сърцето на мъжа." А по какво може да се съди за страстта?

Up - with me

2010-10-10T15:46:00.005+03:00

Два филма гледах този уикенд. "Ех" и "Истинска измама" /Knight and Day/.

„ЕХ” ме разсмиваше, заради клишетата в любовта и брака, заради бързия италиански, който отдавна не бях чувала - музика за спомените ми... Ако случайно сте забравили, "бракът е най-голямата грешка, която човек може да направи на тази земя, защото рано или късно го кара да страда като куче" ... Дааа! А любовта? "Научно е доказано, че романтичната и страстна любов свършва след по-малко от 1000 дни след първата целувка". Така е, но нали не си мислите, че точно италианците ще направят филм срещу брака и любовта, ако двете имат нещо общо все пак :))))) "Животът е такъв... – казва една от героините, - мъжете идват и си отиват, истинските приятели остават...”

<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"></div><div style="text-align: justify;">Два филма гледах този уикенд. <b>"Ех"</b> и "<b>Истинска измама" /</b><b><span lang="EN-US">Knight</span></b><b> Day</b><b>/</b>. </div><div style="text-align: justify;"><b>„ЕХ”  ме разсмиваше</b>, заради клишетата<span lang="EN-US"> </span>в любовта и брака,<span lang="EN-US"> </span>заради бързия италиански, който отдавна не бях чувала - музика за спомените ми... Ако случайно сте забравили, "бракът е най-голямата грешка, която човек може да направи на тази земя, защото рано или късно го кара да страда като куче" ... Дааа! А любовта? "Научно е доказано, че романтичната и страстна любов свършва след по-малко от 1000 дни след първата целувка". Така е, но нали не си мислите, че точно италианците ще направят филм срещу брака и любовта, ако двете имат нещо общо все пак :))))) <span lang="EN-US">Vita</span><span lang="EN-US"> </span><span lang="EN-US">e</span><span lang="EN-US"> </span><span lang="EN-US">cosi</span>... – казва една от героините, - мъжете идват и си отиват, истинските приятели остават...”</div><div style="text-align: justify;"></div><div style="text-align: justify;"><b>Е, „Истинска измама” е друга история.</b> Там животът е ... Том Круз. Най-накрая ми стана ясно, защото мисията е все ... възможна. Може и да е студен, безсърдечен, нисък, но пък си го бива на мотор, покрив и мост. А Камерън Диас ми е от любимките. Харесвам я отдавна. Двамата се справят особено добре, когато прелитат с мотора над трамваи и мерцедеси /искам и аз така да прелитам или поне един от тези мерцедеси/, когато ги гонят биковете /това особено ме зарадва, но не го искам/, както и когато се търкалят на брега на океана.../това вече кой не го иска!/  Обаче тя казва репликите за секса много по-добре от него. Той нещо... </div><div style="text-align: justify;">Искам да е вярно това – „<span lang="EN-US">Up – with me, Down – without me</span>”. Защото после следва остров Хорн. Не заради друго :)<span lang="EN-US">))</span></div><div class="MsoNormal"></div>

"Истинска измама” е друга история. Там животът е ... Том Круз. Най-накрая ми стана ясно защо мисията е все ... възможна. Може и да е студен, безсърдечен, нисък, но пък си го бива на мотор, покрив и мост. А Камерън Диас ми е от любимките. Харесвам я отдавна. Двамата се справят особено добре, когато прелитат с мотора над трамваи и мерцедеси /искам и аз така да прелитам или поне един от тези мерцедеси/, когато ги гонят биковете /това особено ме зарадва, но не го искам/, както и когато се търкалят на брега на океана.../това вече кой не го иска!/ Обаче тя казва репликите за секса много по-добре от него. Той нещо...

Искам да е вярно това – „Up – with me, Down – without me”. Защото после следва остров Хорн. Не заради друго :)))

Едната страна на ... любовта!

2010-10-01T18:23:00.002+03:00

Когато има любов, няма две страни. То има, ама те са от едната страна, тези две обичащи се страни. Така че не разбирам защо са всичките взривове, удари, болки, след като сме от едната страна на хоризонта. Там, където слънцето изгрява. Точно там сме.
Какъв изобщо може да бъде проблемът и кой какво на кого доказва?!? Простичко е - има любов и тя е напълно достатъчно единствено доказателство за едната страна на хоризонта. И колко тъмно щеше да бъде без тази любов и колко тъжно е там, където слънцето залязва! Затова да не си доказваме разни... един на друг, а да се възползваме от светлината, когато сме още там, на хоризонта, където слънцето изгрява.

Има и по-елегантен начин, Ваня.

2010-09-29T22:08:00.003+03:00

Ваня Щерева написала роман по сценария на "Стъклен дом". Еми, добре. Написала, написала. Ама колко е смешно да си я рекламира!

Гледам онази вечер, след филма май беше, изведнъж Ваня започва да ни говори разни неща с приглушен тембър за това колко много повече ще научим за героите и как да си купим книгата... Хич не й вървеше тази реклама. И не трябваше да се съгласява да я прави. Само че, както каза една позната : "Боже, аз като я чух и си помислих, че филма е направен по нейната книга! Тц-тц-тц! А то какво било!!"

Било ами!

П.Р. Когато Сонгюл Йоден, актрисата, изпълняваща ролята на Инджи от турския сериал "Перла", беше в България, каза, че като я поканили, изобщо не е знаела, че сериала се излъчва у нас. Извинявам се за сравнението, но понякога дори изиграната скромност върши за рекламата много повече от некадърната натрапчивост. Пък който както иска да го разбира.

Теория на привличането?

2010-09-24T22:06:00.001+03:00

Докато си пия бирата, си мисля, че сме прекалено еднакви. Много си приличаме. Безнадеждно и телепатично. Може и бирата да ме води на тези мисли. Макар че уискито и червеното вино, дори ракията, въпреки че за нея не съм чула, са къде-къде по-напред в класациите за вдъхновител, докато бирата е чисто и просто заигравка с алхокола, респ. с някой орган, но едва ли става въпрос за мозъка :)...

Така или иначе, пия бира, имам мисли и ако нещо ги свързва, нямам вина.

Ако си направим тест, ще имаме 99 % еднакви отговора и шанса да разбием теорията за вероятността. Защото очакванията ни са еднакви /очакваме се/. И страховете ни са едни и същи /страхуваме се, че ще се загубим/. Е, понякога се заблуждаваме, че единият е по-добър, а другият ... Но тогава другият пази портите. Като зло куче. Иначе колко ли още юмрука щяха да се пробват?

Според теорията за привличането, ние се отблъскваме. И докато си пия бирата, а ти правиш същото /същото е, нали? ;) /, ми хрумна, че така сме се отблъснали, че вече се връщаме, летим с една добра скорост един срещу друг. Аз лично предпочитам вместо един срещу друг, да бъде един към друг, но това е... Не, това не е разлика, това е просто... редакторска страст. Нещо подобно на онова, което правиш, когато в последния момент сменяш посоката, в която да вървим!

Щастлив и осъден ИЛИ оправдан и нещастен

2010-09-17T23:05:00.003+03:00

Щастлив! Но осъден от хората - оплют в техните мнения, преценки, коментари.

Оправдан от тях - оправдан като действия, поведение, външен вид, думи. Но - нещастен!

Не помня кога точно прочетох тази мисъл, но след като я прочетох, разбрах какво искам. Искам да съм щастлива. Ако може без да съм осъдена. Но в никакъв случай не искам да съм нещастна. А с това автоматично отпада оправдана.

Оттогава съм по-спокойна. Не тормозя душата си, не се напъвам в погрешни посоки и разреших един от вътрешните си конфликти - този с плащането на данък обществено мнение. Избрах да следвам сърцето си, да вървя в моя си коловоз, да воювам, ако трябва, за моя избор и ако се налага, да бъда осъдена от хората за него. Защото това ме прави щастлива.

После, някъде по пътя, попаднах на друга мисъл, подобна на първата - "Хората ти прощават щастието само, ако го споделиш с тях." Дааа, няма как да не съм осъдена. Не желая да споделям щастието си само, за да не ме осъждат и да ми го простят. То е все едно да го продам...

Напоследък се замислям за това, понеже виждам как спокойно, рутинно дори, приемаме всекидневното лицемерие, подливането на вода, ударите в гърба, пускането на гнусни слухове, безсрамните, нагли лъжи, униженията и первиването на гръб. Свикнали сме, прощаваме го, правим го естествено и махаме с ръка: "Да бе, то вече какво ли не се случва!" Но ако видим щастлив човек, ако наблюдаваме как някой живее по свои правила и не ни плаща данъка мнение, как не се плаши от подмятанията ни, от подхвърлените ни забележчици, не му пука за изкривените ни усмивки и изобщо май не му пука за нас, вече не можем да го приемем, не му прощаваме, не го разбираме този и категорично го осъждаме. Дори когато щастливият е нищо и никакъв човечец, без пост, без слава, без пари, само с едното голо щастие. Толкова подлости и злини наоколо, а колко по-често се вторачваме в щастието на другите...

Иска ми си повече хора да не се страхуваха да бъдат щастливи.

П.Р. Една екстра предлагам към този текст, за щастливите и смелите -
http://www.eva.bg/blogs/16-любовен-блог/20-срещала-съм-и-щастливи-японки.html

Сутрин не се плаче

2010-09-14T23:52:00.002+03:00

Хващам последния влак. Остава по-малко от час до края на 14-ти септември, Кръстовден. А исках да напиша нещо по този повод. За малко да не успея. За 15-ти септември всеки може да пише, но предизвикателството е да напишеш за 14-ти.

На 14.09. за първи път заведох детето на детска градина. Спомням си точно, защото беше Кръстовден. Моите тогавашни приготовления се изразяваха в това, че определено държах да убедя съседите колко погрешна представа са си изградили за мен и сина ми, понеже мислеха, че детето е много привързано към мен и като тръгне на детска, едва ли не ще пропищи квартала. Аз, естествено, бях дълбоко убедена, че това няма да се случи, но човек никога не знае и затова подготвих почвата с убедителни доводи за ползата от детската градина и прекрасната атмосфера, която цари там.
На 14-ти тръгнахме с бодра крачка. Детето влезе, събу си обувчиците, обу си приготвените от мен гуменки или каквито бяха там, вече не помня, махна ми и ... това беше. С мъжа ми седнахме в едно кафене и аз бях много доволна от себе си.

Вечерта обаче, когато трябваше да си ляга, детето просто отказа. Разбира се бях провела разговора и вече знаех за двете му първи впечатления. Едното беше, че за закуска са им дали някакво ядене, което се казва "помия". После разбрах, че било попара. А другото първо впечатление беше, че повече не иска да ходи там. И така с тези две категорични първи впечатления, детето започна да плаче, не искаше да спи, защото на другата сутрин като се събуди, трябвало да иде там. Но накрая все пак заспа и на 15-ти, както си му е редът, ние отново тръгнахме, макар и с не толкова бодра крачка. Като стигнахме в детската, детето изведнъж започна да се дърпа, да се връща назад, хвана се за оградата и започна да вика с пълен глас: "Не ме оставяйте! Върнете се! Нали сте добри хора! Върнете се!"...

Така беше. Да. И после реши да плаче вечер. Може би защото усещаше, че сутрин не се плаче. Обаче плака само една седмица. Съседите така и не разбраха, че детето тръгва на детска градина. Ама аз нещо не останах много доволна от себе си. Особено след репликите за добрите хора...

Вечер

2010-09-07T23:47:00.002+03:00

Седя на перваза на прозореца в кухнята и гледам навън през мрежата. Ако си опра носа в мрежата, ще почернее. Като на коминочистач. Защото оттатък мрежата са колите. Гледам трамваите, които се разминават. Оттук се вижда всичко вътре. Наближава 11 и 30 и почти няма хора. Пуснала съм си музика. Загасила съм лампата.

Небето е с облаци, не виждам звездите. Не че ако беше ясно, щях да ги виждам. Е, може би две-три. Защото съм долу ниско, а звездите са горе високо. Когато обявиха метеоритния дъжд, се наведох почти до мост, за да видя някоя падаща, стрелкаща се светлина, при която да си пожелая пет-шест фойерверка в живота. Да, ама не се получи. Навеждах се, навеждах се, докато другите са се целували на романтична опашка на Витоша с цял падащ поток от звезди над главите си. Когато на другата вечер гледах репортаж по телевизията, се почувствах адски глупаво. Защото не само че не видях нито една падаща звезда, ами за малко самата аз не паднах от терасата.
Седя на перваза и слушам дрънченето на трамваите. Отпред обаче има няколко напористи дървета, които са се наговорили да ми скрият гледката към булеварда. Само едно засега не е склонило и благодарение на това се взирам в тъмното. Като преминават колите, листата стават прозрачни или цветни, взависимост от светлините на фаровете. Забелязах, че в трамваите вечер хората изглеждат тъжни. И ми се струват самотни. Пък и всички седят. Представям си как всяка една седалка, на която седи човек, е студена. Това силно тропане по релсите сигурно също помага. И кучетата лаят по-силно, ако си сам. Малко го раздавам таен наблюдател. Не искам да ме виждат, че съм седнала на перваза и гледам в тъмното. Не искам и да ме чуват. Музиката ми звучи съвсем тихичко.
Но ако трябва да съм напълно искрена, не виждам нито дървета, нито трамваи, нито седнали вътре хора. Не чувам дрънченето по релсите и бученето на двигателите, дори не виждам светлината през листата. Защото и тази вечер, както и предишната, както и следващата, правя само едно-единствено нещо. Мисля за теб.

Най-силната мантра

2010-09-05T23:16:00.001+03:00

Най-силната мантра, която крепи и възражда човечеството, не е на санскрит, може да се произнася и само с гласни, и само с безвучни, и дори без звук, не знам от кога съществува, нито кой я е произнесъл за първи път, звучи добре и бързо, и бавно, и напевно, има я и само като няколко звука и като две думи, и колкото повече я чуваш, толкова по-добре ти става,
и никога и никой не би се отказал от нея, мантрата, за която не е нужно да знаеш дори какво означава думата "мантра", нито да четеш индуиски книги е ... "ОБИЧАМ ТЕ" .

Помислих си, че всеки път, когато ние-хората имаме нужда от помощ, защото сме подтиснати, депресирани, болни, стенещи, стресирани, притиснати материално или психически, унизени, се намира група хора, която автоматически започва да агитира и проповядва някакво учение, някаква техника за справяне, някаква система и тази техника, това учение или система започват да набират последователи, да се разпростират като еко-то и био-то, като мъглата и слушаме проповеди за повтаряне на мантри на санскрит, за отваряне на съзнанието и подобни духовни дейности. Не съм против. Наистина не съм. Така е. Трябват ни инструменти за отваряне на съзнанието, нужни са ни. Но уроците са си около нас така, както лечението е в нас, а билките растат на земята. И първият пример, който ми хрумна, беше за "обичам те", нещо, за което хората пеят и конкретно тези звуци вкарват в песните си, откакто съществува светът. Нали това всъщност са мантрите? Срички, думи, които се повтарят напевно, за да уравновесят нерувновесеното, да излекуват болното, да постигнат желаното

чрез вибрациите си...

П.Р. Специално пък това лято се наслушахме на "te amo", а вече слушаме и "te quiero" :) Казват, че първото e по-романтично, но повечето хора искат да чуят второто - заради онази нотка на жадуване и желание, която съдържал изразът ;) В крайна сметка всеки сам си решава коя мантра да избере... :)

Разбойници и слънчеви лъчи

2010-09-03T00:31:00.003+03:00

Румцайс е бивш обущар, който става разбойник, понеже засяга честта на кметския крак. Това е началото на една страхотно забавна и мъдра детска книжка. В нея Румцайс си намира жена, след като прави пръстенче от слънчев лъч -
покатерва се на най-високото дърво, отчупва един слънчев лъч, свива го на кръгче, на онова съвършеното кръгче, символизиращото, и оставя пръстенчето на кръстопътя, където минават девойките.
Пръстенчето свети само, когато има слънце, вечер естествено угасва, сутрин пак свети и така... докато се намери жена, на която и така си й харесва.

Докато четях книжката на сина ми веднъж, после втори път, после трети, ми хрумна, че ей в това "и така си ми харесва" е цялата работа, разковничето, истината за любовта. Ама за да каже жената "на мен и така си ми харесва", трябва да има такъв вид разбойници, които да могат да се покатерят на високото дърво и да умеят да направят пръстенче от слънчев лъч. Пък и да им се иска да направят нещо толкова слънчево и разбойническо.

П.Р. Съвсем отделен е въпросът за засегнатата чест на кметския крак... също така актуална тема и в наше време :)))

И това море!

2010-08-30T21:51:00.006+03:00

Този път шест денонощия и половина. Нощите, дори когато спиш, се броят. Защото са по-живи от дните-
кряскат гларуси, духа не вятър, а сол, небето е по-черно - отразява тъмнината на морето, шумните заведения са още по-шумни, тихите улици стават още по-тихи, а жените са напълно безсрамни.
И това море! Може да бъде и 30 градуса, ако поиска. Може да те повдигне, да те задържи и да те обърне с вълната си така, че да усетиш и края, и началото, и силата и смирението...
...
Разказът "Нина" е писан преди няколко години и е публикуван. Докато го писах тогава, се чувствах и като мъжа, и като жената. Понякога не разбирах как е възможно мъжът да замени любовта си към морето с тази към жената! Но разказите, както отдавна съм разбрала, се пишат сами. Достатъчно е да ги започнеш и после се довършват от само себе си и без "вина" на автора.
Пускам го тук, заради органичната ми любов към морето...

НИНА

Погледнат от магистралата, големият град прилича на море. Тъне в сивкаво-синя мъглявина и ражда митове. Впeчатлението е особено силно сутрин. Дългата върволица коли допълнително създава усещане, че ако не стигнеш там, където се стеле мъглата и се виждат само бледи очертания, оставаш извън борда.

Познавам това чувство – да достигнеш брега. Роден съм в малък град, на морето. С годините се изграждах като типичен морски вълк. Хващах мадамите само с едно рутинно мятане на мрежата. Стръвта – всеки път една и съща - се състоеше от железен усет за море и премерена доза романтика. Жените харесват обгорели типове като мен, които така, както си лежат, заровили ръце в пясъка, изведнъж започват да мечтаят: “Ех, малката, какво знаеш ти! Колко пъти съм се борил с тая солена вода… И с това огромно жълто слънце, което сърфира върху гребена на вълните! Ами любовните докосвания на медузите, а? Чувствала ли си ги…?”

-О-о-о! – възкликна Нина – Ама на мен тези медузи са ми страшно неприятни!”

-Така е - бях категоричен – защото не знаеш как да се завъртиш, когато ги видиш наблизо. Има си специално движение.

-Нима? – каза го с бърз поглед и се извъртя грациозно по пясъка – И какво е то?

-С думи не става, малката, то, ако ставаше само с думи… Аз го научих, но, все пак, живея с това море от години. Предполагам, обаче, че и ти ще го схванеш, така като те гледам…

В Нина имаше нещо, което ме караше да стоя нащрек. Гледаше ме с присвитите си животински очи, търкаше пети в пясъка и ме слушаше някак предизвикателно – а-ха да сбъркам някъде.

-Влизам – каза кратко и здравите й крака, тъмни и лъскащи от маслото, хвърлиха сянка върху лицето ми. Изправих се на лакти и я проследих с очи до водата. Беше в цял ледено син бански, който й стоеше като на шампион по плуване. Всички мъже надолу по плажа извърнаха глави. Косата й – съвсем обикновена – прикриваше врата и ясно издаваше, че не много отдавна пак е била във водата. Нина вървеше спокойно, без да заравя крака и после бързо да ги вдига, опарени от горещия пясък. Стигна до водата и се обърна. Като ме намери с поглед, ми махна окуражаващо. Все едно за нищо на света не бих влязъл в тази криеща всякакви изненади вода. Направо ми се прииска и аз да се обърна, може би не махаше на мен?!

Тръгнах като нестинарка по плажа, забол очи в краката си. Когато стигнах водата, вдигнах очи.

Морето вреше от народ. Кръгове от грейнали лица на младежи и девойки, мятащи помежду си шарени топки, бащи, които прехвърляха през рамо дългунести момчета и кряскащи до тях малки момиченца… Нина не се виждаше никъде. Проправях си път, постепенно навлизах във водата и усещах как разкиснатото й докосване се превръща в хладен повей около тялото ми. Имаше съвсем леки вълнички и обърнат с лице към тях, потърсих слънцето. Винаги съм се ръководел от него и трепкащата по вълните му пътека.

Гмурнах се в нея.

Морето беше моята любов. Не бях изпитвал по-голямо удоволствие от това да се измъкнеш зад шамандурите, да разпериш ръце и крака на повърхността и да поемаш с всяка фибра на тялото си солта на водата. Имам и навик – напролет, при първите по-силни лъчи, се взирам продължително в слънцето, а после изведнъж затварям очи. Така се пренасям отново при морето и дочаквам по-спокойно първия ни контакт след зимата.

“Цоп-цоп-цоп” – нещо такова чувам, докато имитирам морска звезда. Само вълните от време на време ме заливат, пърхам с уста и без да поглеждам, продължавам медитацията. Врявата на хората от брега се заглушава от минаващите близо до мен моторни лодки и скутери, от някой друг пронизителен крясък на гларус.

-Охо-о-о! Медитираме, а? – Нина се смее и гласът й трепери.

-Ти откъде се взе? – изправям се и чевръсто обръщам водата с крака, намиращи се на приблизително 4-5 метра от дъното.

-Проследих те. Справяш се супер с плуването. Е, малко смешно вървиш по пясъка…

Краката й не отстъпват на моите и водата под нея бълбука. Лицето й овално, мокро, ми заприличва на шоколад, поръсен с вода. Има редки, но дълги мигли, а животинските й очи ме гледат все така присвити.

-Ти, вероятно, също плуваш добре, щом стигна чак дотук – казах малко заядливо.

Тя изтри челото си с ръка, издигна се леко нагоре и с грация, от която прималях, се гмурна във водата. “Цоп!”

Показа се, както ми се стори, след цял час. Махна с ръка, обърна се по гръб и заплува към мен. Гледах как се издигат и скриват под водата стегнатите й гърди, дишах дълбоко соления въздух и се молех.

-Ей, ти какво? Няма ли да ми покажеш движението? – каза веднага, щом мократа й глава докосна гърдите ми и тя се изправи.

-Движението ли? Какво движение? – попитах глупаво, сякаш изваден от дълбок шемет след удар с някоя моторница.

-Любовните движениея на медузите… Чувствала ли си ги? – имитираше ме със стисната уста и присмехулно изражение Нина.

-Е, не съм чак толкова смешен. Или поне не бях… Всички се връзваха… Но, всъщност, наистина има движение, с което предупреждаваш медузите, че са нежелани.

Очите й се присвиха още повече. Секунда-две и тя се гмурна директно под мен. Инстинктивно се оттласнах назад, но веднага след това се потопих и аз.

Тялото на Нина под водата е повече от скулптура, паднала на дъното на морето преди хилядолетия, която водата грижливо е ваяла и лъскала до съвършенство. Чувствах се като страстен археолог, току-що открил тази статуя на богиня, невярващ на допира на ръцете си. Да, бях с голи ръце, но и днес се хващам на бас, че тогава Нина беше покрита с неземен гланц, който пазеше тялото й непромокаемо. Помислих, че следейки ме, тя също е плувала в пътеката на слънцето, но по тялото й е полепвал златен прашец…

… Сега с Нина живеем в този голям град. Нина е моята любов.

Лятото сутрин

2010-08-14T00:14:00.002+03:00

Жената не изглеждаше смутена. Вътрешно чувстваше смут, но се стараеше да не го разкрива.
Мъжът се остави на импулса. Наричаше го естествено състояние.
Жената не искаше да търси мъжа. Поне не искаше да признава.
Пред себе си мъжът нямаше признания. Той инстиктивно търсеше жената.
Тя се усмихваше.
Той й се усмихна.
Тя разказа кратка случка.
Мъжът не я чу.
Жената разтвори ръцете си, за да завърши случката.
Той видя как се отвори за него. И отново й се усмихна.
Тя го погледна, за да го види.
Той я последва в доближаването. И вдигна чашата пред лицето си.
Тя отклони погледа си. Беше доволна.
Мъжът не знаеше. Нямаше и представа. Желаеше я.
Жената стана.
Мъжът я последва.
Тя му се усмихна. Кротко. Без намек.
Той й отвърна. Кротко. Без намек.
Тя се събуди. Заради него.
Той се събуди. До нея.
Тя гледаше него.
Той гледаше в нея.
Разделиха се.
След тях остана топло.
Като сутрин през лятото.

Наистина ли те искам?

2010-08-09T16:24:00.000+03:00

На стадиона отсреща няколко души поливат с маркуч тревата и от време на време поливат себе си. Погледах ги малко. Често изпитвам желание да бъда на друго място. Не на това, на което съм. А когато ида на другото, отново имам желание да бъда на друго и така до безкрай. Някакво пътешествие, неосъществено или търсене на отговори, чиито въпроси може още и да не са зададени..., т.е неосъзнато пътешествие.

Опитвам се да разбера когато съм ядосана много на някого, когато държа твърдо на позицията си и не искам да я променя, дали не е чисто и просто от инат, а не защото наистина държа на позицията си. Питам се и дали, когато съм пренебрегната и се опитвам да върна вниманието към себе си, го правя защото наистина държа на този човек, защото наистина ми липсва неговото внимание или просто защото не обичам да съм победена, защото се чувствам прецакана и защото съм с накърнено самолюбие.

Дааа... Кой знае как тези маркучи със студената вода, които пръскат тревата на стадиона, породиха у мен толкова питания, но ето - факт.

Явно съм уморена от неясноти, от недомлъвки, от тайни задкулисни игри, от интриги, които си фантазирам и такива, които се случват реално. Уморена съм от подозрения, от разминавания в очакванията и от противоречия.

Има една мисъл, не си спомням сега на кого е, но е единственото ми успокоение, че не съм прекалено объркана в представите си за света и себе си, че не се сблъсквам прекалено често, само аз толкова често, с разни кръстопъти и кръстопътища, на които се чудя накъде и защо натам и може ли, трябва ли и най-вече - наистина ли го искам. Това.Този. Което и да е и който и да е. Наистина ли дълбоко в себе си искам това да се случи така или просто се самоуспокоявам, че победих, че отново не съм прецаканата, че съм отгоре. Тази мисъл ми дава самочувствие, че вървя, а не съм спряла, че не зациклям. Убива всичките ми дежавю-та, изправя ме на крака и вдига погледа ми нагоре. И макар че наистина не помня сега на кого беше, ето я :

"Хората с дух приемат живота заедно с противоречията му и затова винаги са в беда."