13.05.2018 г.

Преди всичко трябва да обичаш една жена, за да имаш основа за приятелство с нея

"Една жена може да ти бъде добър приятел. Много добър. Преди всичко трябва да обичаш една жена, за да имаш основа за приятелство с нея. Брет ми беше приятел. Не се бях поставял на нейно място. Получавах нещо, а не давах нищо в замяна. Но само отсрочвах деня, в който трябваше да заплатя. За всичко се плаща. В това поне човек може да бъде уверен. Смятах, че съм платил за всичко. Не така, както една жена плаща, и плаща, и плаща.
Не става въпрос за възмездие или наказание. Просто за размяна на ценности. Даваш нещо, за да вземеш нещо друго. Или работиш, за да имаш нещо. За всичко повече или по-малко хубаво трябва да платиш. Аз платих за доста неща, които исках да имам и затова сега животът ми е приятен. Плаща се или като учиш, или добивайки опит, или като рискуваш, или с пари. Да се радваш на живота значи да умееш да получаваш толкова, за колкото си платил и когато го получиш, да съзнаваш, че си го получил. А да получиш толкова, за колкото плащаш, може. Светът е фирма, която търгува почтено.
...
Може би с течение на годините, човек научава нещо. Все ми е едно какво представлява светът.
Едно искам да знам - как да живея в него. Може би, ако разбереш как трябва да живееш в него, ще ти стане ясно и какъв е той."
                                                                      Ърнест Хемингуей /"Слънце изгрява", роман, 1926 г./

Революция Х

Революция Х е български филм, в който Димитър Бербатов играе много добре и естествено се вписва в актьорския състав, певицата Гери-Никол играе и пее на диалект, който може и да не се забележи, поради хубавото й лице, но всъщност дразни, Люси Иларионов изиграва един напълно излишен герой с много напрягане, а всички останали губят от филма, тъй като са добри актьори, участващи в нелеп филм с Х накрая. Тоест, нещо като Студио Х, нещо като криминале. Голям смях падна. Бяхме две жени в почти празен салон и едната от нас едва не се задави от смях. На въпроса на другата: "Абе какви бяха цигарите, дето ги рекламираха, че им забравих името?"
Самата история липсва. И липсата на история превръща филма в смехотворна комедия.
Ако това е била целта, екипът е постигнал успех. Едва ли обаче.
Всъщност, ако желаете да видите Бербатов - той си заслужава.
Ако желаете да видите безумните продуктови позиционирания, които са ни в клин, ни в ръкав и отнемат доста време - също си заслужава. Да се види поне как НЕ ТРЯБВА  да се прави продуктова реклама. Любопитно е защо компаниите са ок с такъв вид реклама?!? Би трябвало това да намалява престижа им! Или и на тях не им пука?
Ако ви интересува какво се случва с героите от Революция Z, още сега ще ви кажа - нищо. Ама наистина нищо.
Добре де, накрая ще си призная - белият потник на Башар Рахал спасява донякъде ситуацията.
И окото/очите на Бойко Кръстанов. Една панорама на морето също.
Дали се чудя защо Джулия Бочева и Никола Стоянов напуснаха "Революция Z", а и защо Вергов не играе в "Революция Х" ?

Проверих, представете си, какво точно означаваше "комедия". Напоследък съм така объркана...

5.03.2018 г.

Идва ми отвътре да се снимам със статуята на голия Аполон, вместо със статуетката на безпенисовия Оскар

Кокичето иска да го възприемат като роза, защото се чувства като роза. А новите рози вече не се чувстват царици на цветята, а най-обикновени притежания на разни принцове. Обаче пък прасето, понеже си се чувства прасе, иска да продължи да си яде най-хубавите ябълки, независимо от новите тенденции прасетата да не посягат към нищо хубаво. Мащехата на Снежанка иска тя да е най-красива, обаче Огледалото, което не изпитва толеранс, грубо й казва, че най-красива за него е Снежанка.
Аз чувствам, че съм много умна, много справедлива и за всичко, което мисля и казвам, съм права. Обаче другите не ме възприемат така. Другите смятат, че не съм чак толкова умна, нито пък съм справедлива, а за това, че съм права за всичко, съвсем не са съгласни.
По пол аз съм жена. По признак на раса съм бяла, а по вид съм човек. Понеже по пол съм жена, родих в мъка и бих с юмруци по една стена, докато се дерях. Не мога да вдигам тежки предмети, рева на филми, книги, думи, бързам да се прибера вечер, защото трябва да отделя внимание на семейството си и то, в крайна сметка, с годините, се оказва много важно за мен. Даже по-важно. От време на време ми се иска някой да ми отвори вратата, да ми носи чантите, да ми направи път, да ме носи на ръце. В този някой виждам мъж по пол. Мъж с пенис. Идва ми отвътре да се снимам със статуята на голия Аполон, вместо със статуетката на безпенисовия Оскар.
В момента аз съм безлична. Не съм жена, защото жените са надигнали вой срещу пениса. Не съм бяла, защото не съм чернокожа. Не съм и човек, защото никой не знае какво е това. Никой не споменава думата "човек". Човеци все едно няма. Никой не възпитава в това да си човек. А то включва всичко, за което се преобръща сега хастара на света. Най-обикновени ценности - да не убиваш, да не насилваш, да не тормозиш. Нито по-слабия, нито по-неустойчивия психологически, нито по-бедния, нито по-нисшия в йерархията. Да се създадеш като човек от човеци. Да те възпитават в това, че в природата няма две еднакви листа, две еднакви снежинки и две еднакви капки вода. Да те научат, че няма нищо по-безценно от многообразието на света. В многообразието на света кокичето си е кокиче, независимо как се чувства. Розата е роза. В изкуството всичко е позволено, в любовта - също. Стига да имаш сърце, душа и фантазия. Новата толерантност носи ново разделение. Ако трябва да избирам 50 процента жени, 50 процента чернокожи или 50 процента чувстващи се по-друг начин, всъщност аз не ги възприемам еднакво. И не искам транс-джендър да ми е приятел, ако е подлец. Всъщност аз не знам какво е транс джендър. Защото съм най-обикновена бяла жена. Понякога се чувствам като крал, а понякога като вол. Понякога съм изпързаляна и смачкана, а понякога се гордея с всичко - със страната си, със себе си, с града си. Честно казано, когато съм се чувствала и като крал, и като вол, съм била сама. Никакво разбиране от никого. И никаква политическа линия не ми е помогнала. Мъж, жена, джендър, животно... преодоляваш всичко, както можеш и докъдето ти стигат силите. Защото такъв е животът. Той не е особено толерантен. Нито е особено справедлив. Нито пък ти дава кой знае какви права. Ако кокичето се чувства роза, това си е негова лична битка. Един ден, може да го коронясат.


19.11.2017 г.

Наздраве за мъжете!

За мъжете знам със сигурност едно - че ги обичам. Всичко останало са цитати, предположения, съмнения и надежди.
Чувствам се предизвикана всеки път, като си помисля за способността им да се концентрират истински в максимум едно-две неща през целия си живот. Ако мъжете са умни, а жените са красиви, на мен би ми било много скучно. Не защото съм много умна, а защото искам да виждам и красиви мъже. Пада обаче голям смях, ако умните жени непрекъснато доказват, че са умни, а красивите мъже - че са красиви. Притеснява ме само ролята, която отреждат на майката в живота на мъжа. Твърде главна. Единствената утеха вероятно е, че ако обичаме мъжете, ще изиграем ролята сравнително добре.

В чест на 19 ноември, който бил ден на мъжа.

14.11.2017 г.

Дългият път от Ван Гог до сървъра на НДК

От известно време, когато някой мой близък има рожден ден, правя подарък и на себе си. Естествено, купувам първо на него, но не много по-късно и на себе си. Така някак ми се струва, че наистина съм го уважила. Дето се вика - двойно. И разбира се - само с най-близките постъпвам по този начин. Т.е., ако си ми близък, знай, че за твоя рд съм си купила нещо. Свикнах вече, стана ми навик. Няма връщане назад. Обаче миналата година взех, че за собствения си рд освен подаръците от другите хора, пак си купих и на себе си. Почувствала съм се близка вероятно или пък така ме е увлякъл навикът, че... Какво да се прави, няма безгрешни. Та миналата година си купих една репродукция на картина на Ван Гог. Казва се "Кафе тераса през нощта". Поръчах я, чаках я с нетърпение, после я занесох вкъщи и я поставих веднага на стената. Гледам си я, харесва си ми, много даже. По стените има и друго, но последната любов... Има-няма два-три дни след покупката прочетох интервю на българска художничка, която участвала в направата на интересен филм за Ван Гог. Бил анимация - раздвижване на картините му, а освен това участват и актьори. Имаше трейлър. Въодушевих се. Много. Съвпадна ми, така да се каже, с възторга по Ван Гог. Пишеше, че филмът ще го пуснат през 2017 и аз възкликнах: "Страхотно! Ще го гледам значи!" Тази година направих още един подобен подарък, само че за рд на моя близка. Купих й ... репродукция на картина на Ван Гог! Смешно ли е? Не знам. Още ме държи вълната. Пък и още ми харесва...
И хоп - дойде Киномания. И в програмата - онзи филм - с раздвижването на картините. Влязох веднага, видях датата, заплюх си я.
И ето ме днес. 18.30 ч. Стоя на опашка в билетния център на НДК. Как да кажа, има нещо особено извратено в желанието ми ние-българите да сме по-добре, по-добри, по изобщо. Бях опитвала да оправя обслужването в заведенията. Изкарах няколко години в мъчителни опити да казвам мненията си с надежда, че някой ще чуе нещо. Отказах се. Няма оправия с това обслужване. Или таратора ти го носят след като си изял хляба, или хляба - след като си изял таратора. Нещо такова във всякакви варианти. Та все не ми се получава. Вървя към НДК, прекосявам площада и търся новия паметник. Лъвът. Обаче не го виждам.  По-голям е от този на Гарибалди, но не се вижда. Да, тъмно беше, но пък лъва го осветяваха две или три лампички, благодарение на които му се виждаха единствено краченцата. Трябваше да ида да го цуна, та да го видя. Да, площада, фонтаните - ремонтират ги. Добре, казвам си, няма нищо. Едва го видях и билетния център. Що пък някой не му направи нов надпис, нещо ярко, светещо, отличаващо се. Да не е от вчера прословутият билетен център! Нали като се чакаме пред НДК, то все пред билетния център се чакаме /хме/...
Та седя си аз на опашка вътре, за да си взема билети за "Да обичаш Винсент". Онлайн може само резервация. /Ако има нещо тъпо, това е т.нар. резервация. Преди един месец щастливо резервирах билети за театър в 11 вечерта и ми изписаха, че до 24 часа трябва да ида да ги платя. Представлението беше за след две седмици, но аз на другия ден трябваше да търча да ги плащам./  Опашка! Мисля си - брей, хората как искат да гледат! Дали са всички за Киномания? И изведнъж настъпва леко брожение. Не било просто опашка, а нямало интернет. Отива една госпожица до касата да пита какъв точно е проблемът и всички я проследяваме с очакването да разберем. Връща се и с увесен нос ни съобщава, че рестартират сървъра.  Рестартират сървъра! Не знам за вас, но на мен лично, ако ми каже някой, че рестартира сървъра, продължавам да гледам точно, както преди да са ми го казали. Абсолютно никакво въздействие! Стори ми се, че и на хората от опашката така им се получи. Сървърът обаче продължиха да го рестартират още дълго. Понеже тези пред мен един по един се отказваха и си тръгваха, за малко да стигна до касата и да се окажа първа. Нали знаете как е. Първо хората си пускат шеги - "Да им споделим малко интернет! Хаха! Да се вържат към уай файа! Хаха! Да си записват кой какво купува на един лист! Хаха! Обаче времето лети, както пее Стефан Вълдобрев, взе да ни става съвсем некомфортно. Служителката от едната каса обясняваше, че айтитата правели каквото могат, защото в цялото НДК! нямало интернет. Това си беше друго нещо. Щом в цялото НДК няма, горкият сървър! И горките ние. Една по-възрастна госпожа зад мен каза, че няма как да имаме доверие на машините. Даааа... И след още половин час висене и даване на шанс на всички айтита, ни казаха да си тръгваме. Нямало да го оправят днес. Няма да обичаш Винсент. И аз си тръгнах. Тръгнах си със свито сърце. С мойто извратено желание българите да сме по-добри... Утре освен пак да ида, а?