19.02.2017 г.

За едно обущарско болтче

Бях на зъболекар. Не ми върви със зъбите. Обаче със зъболекарите... как да се изразя... получават се и добри попадения. Освен кованото желязо, дето в определен грамаж се подвизава още в устата ми, благодарение на някои от тях, съм случвала и на свестни. Един, например, беше голям зевзек. Питам го за гаранция, колко време ще издържи, а той пуска редовния отговор: "Гаранция Франция, нали знаеш". После при него стана такава навалица, че се наложи да го заменя. Не че е лесно. Да си намериш зъболекаря е точно толкова трудно, колкото и да си уцелиш фризьора. Няма да казвам дали е по-важно, защото фризьорите отдавна дигнаха левъла, иди се разбери сега с тях. Зъболекарите си приличат междудругото с фризьорите. Само че докато на фризьорите ти им се изповядваш... /така де, ако те бива в говоренето/, зъболекарите /по обективни причини - устата ти пълна с разни маркучи, зейнал си, натискат те технологиите/, та затова зъболекарите ти се изповядват на теб. Изпадала съм в голям напън да отвърна нещо, ама, уви! няма начин. Не можеш и гък да кажеш. А те си говорят ли говорят. Доста кофти позиция. Но пък нали нищо в този свят не е 100 %, случи се онзи ден да ми разкажат нещо, на което дори и да можех, нямаше какво да отвърна. Само си казах наум "Дано някоя сълза не ми потече, че нали съм си чувствителна..." През годините забелязах, че ниският ми праг на поносимост към собствената ми физическа болка не се различава от този към болката на хората, макар да не я изпитвам физически...
Зъболекарката е зряла жена. Минало й е през главата какво ли не. Работила е през соца, през прехода, работи и сега - по време на т.нар. ни демокрация.
  - Леле - започва тя, - едно време какъв зор беше. Нямахме никакви материали. Даже дезинфекционни таблетки... Добре, че нямаше СПИН... Какво ли не правехме. А шефката ми тогава всичко криеше. И онзи моят, дойде си една неделя от поделението, работеше в поделение, и бърза, а му се счупил зъб. Ох, никога няма да забравя... И аз какво, какво да направя. Няма нищо. Всичко е скрила. И намирам едно обущарско болтче. И го пилих, рязах, трябва да го сложа вместо щифт... Сега като чуя как открили обущарски болтове по зъбите на хората... Да бяха видели как се работи тогава. Едно помагало едва го бях намерила да прочета нещо. То нищо нямаше тогава. Няма и откъде да прочетеш. Обаче ми го откраднаха. Та пилих аз това болтче, сложих му го и му казвам: "Виж, сега ти слагам обущарския болт, обаче другият път като си дойдеш, веднага ще го сменим. Няма да останеш с него." А то взе, че го блъсна една кола и така си отиде милият... Всеки път за това се сещам, няма да го забравя...
... - През соца нямаше материали, а сега уж има, ама за нищо не стават - продължава зъболекарката, обаче аз вече не я чувам. Мисля си колко ли пъти се е обвинявала за този болт, обущарския, колко ли пъти е мислила за това... Ето и сега, продължава да го споделя, мъчно й е...

13.02.2017 г.

Ода за петела ;)

Като изкукурига петелът на Китайската нова година и си помислих, че трябва да го поставя на видно място. Предвидливо бях купила един сив, бронзовеещ, още около Коледа. Изнесох го. Както и един друг, който окачих на стената, понеже е рисуван и по-точно - състои се от триъгълници. 
Почна се, казах си и се завъртях три пъти :)
Харесват ми цветовете на петела, както и неговата важност. Ходи наперено, събира погледите, обаче не само, защото е красив, а защото не се знае в кой момент ще те клъвне по крака или ще ти скочи на главата.
Ако по този зодиак, китайския, сте петел, би трябвало това да оправдава желанието да важничите, да подскачате за бой, да кълвете от време на време с острата си човка или просто да се забавлявате като събирате кокошките около себе си.
Казват, че петелът е труден за рисуване. Забелязала съм обаче, че и ние - хората не сме особено лесни. Труден е и за хващане, макар че колко петли са лягали на дръвника... Петелът има гребен. Червен, понякога провесен надолу, но обикновено изправен. Стои му като корона. Не като на лопатар примерно, нито като рогата на някои мъже - разклонени и красиви, но все пак. Царствен си е.
Веднъж един петел така ме подгони, че въпреки адското ми крещене и ожесточеното размахване на една дълга пръчка, едва оцелях. Така че имайте едно наум - петелът не е лъв, нито акула, но трудно се отказва от битката.
Боевете, от каквото и естество да са, не са ми по вкуса. Ако обаче вие си падате по настървението и решавате проблема с агресията по този праволинеен начин, ето - петлите стават. Бой с петли определено е запомняща се сцена. Бихте могли да се биете до кръв, до изскубване на всичките ви пера или най-малкото до получаване на онзи омърлушен, мърляв вид, от който става видно, че никак не ви е било лесно.
От друга страна трудностите в живота петелът ги решава и съвсем обикновено. Подканя кокошките, дарява им и от своята храна /нетипично поведение за мъж/, глези ги, после ги опложда. Една по една. Независимо дали искат или не, дали бягат силно или кротко се оглеждат идва ли... След това петелът гордо обявява подвизите си. А в жълтъците оставя мъничка следа. Да се знае кой е петелът в курника, нали така? Защото истинският петел е единствен. За друг място няма.
Петелът е домошар. Пази си къщата. Обикаля двора и често скришом наблюдава. Гледате го спокоен, наведен над трохите или тревата, а той всъщност ви държи под око. Аха да тръгнете не накъдето трябва и ще си имате пряка среща с него.
Петлите не пият. Или поне не е разпространен подобен техен навик. Спомням си как видях пиян петел. Бяха го напили с ракия и той стъпваше отвисоко,загубил достолепието си. Вероятно и защото от време на време си позволява да лети, петелът се поддържа трезвен. Не се знае кога ще му се наложи да прелети над нечия ограда, спасявайки дебелата си кожа или пък да застане на високо, та да се чуе кукуригането му по-надалеч. Има и нещо друго. Петлите усещат времето. Ако си мислите, че ще се заигравате до късно нощем или пък ще пропуснете някоя ранна среща, не забравяйте, че петелът има вграден часовник. И кой, ако не той, лично ще ви напомни за това.
Друга особеност на петела е, че усеща ако го храните с неудоволствие. Както си кълве от уж любезно предоставената от вас храна, петелът пак уж и напълно случайно ще клъвне ръката ви. То е за да ви напомни, че не одобрява лицемерното ви отношение - хем давате, хем не ви се дава. Хвърляйте по-смело, когато го храните, не бъдете лицемери. 
Терминът "див петел" може да се приеме и буквално, и метафорично. Със сигурност има диви петли, които хората желаят да опитомят, както онези малките, с ботушки на краката, почти декоративни и поради това, както и поради прекалено яростния им характер,е трудно да ги вземеш на сериозно. Има обаче и метафорично "диви петли", с които нито е възможно да се разбереш, нито пък си струва. При тях единствено сопата и силата помагат, в краен случай някоя по-пъргава, хитра кокошка. Но май не съм чувала за хитри кокошки... Ако пък вие сте чували някой да ви нарича "див петел", то обърнете по-сериозно внимание на това обръщение. От кого идва, защо, какво го е предизвикало. Че да не се изненадате, ако вече ви острят ножа...
Хубавото на петлите е, че ако сте гладни, един петел стига да ви нахрани за цяла седмица; ако сте заспали, един петел - малко по-амбициозен, пак стига, за да ви събуди. А не е като да няма гладни и заспали хора... 
Макар че, ако питате мен, известно време не разчитайте особено на месото от петел, а що се отнася до буденето, не проспивайте шансовете си. 

1.02.2017 г.

Симпатяга

Излизам днес навън, по обяд, да хапна някъде. Грее слънце, а един колега от долния етаж се разхожда. Той го прави често. Разведрява се, понеже е финансист. Аз, ако бях финансист, щях да имам перманентна нужда от разведряване. Така че го разбирам човека. Та, заговорихме се. Питам го: "Как е? Харесва ли ти времето?" Понеже често си говорим за времето, то нали така стана, че времето се превърна в голям проблем. А той: "Да, добре е. Хващам тен и ставам черен на хората." "Еййй - казвам му аз - голям лаф. Ти ли го измисли или го прочете някъде?" "Аз - отговаря ми колегата - имам много лафове, идва ми отвътре, и всичките стават популярни." "Ехааа! - възкликнах съвсем искрено. - Ето значи кой бил авторът на популярните лафове!" И аха да си тръгна, обаче колегата казва: "Междудругото, аз съм първият в София, който облече тениска под сако. После всички взеха да го правят."
Така е може би. Кой знае... Но ми стана още по-хубаво времето. Голям симпатяга!

9.01.2017 г.

Филми с поука и приказки без

Гледах няколко филма по време на празничните дни:
1.„Домът на мис Перигрин за чудати деца“
2.„Момичето от влака“
3.„Апартаментът“ /1960/
4.„Коледна бъркотия“ /A Very Merry Mix-Up – 2013/
Съвсем съзнателно ги селектирах и си ги изгледах. Остава ми „Добрият великан“ на Стивън Спилбърг.
Падам си много по класациите, оценките и синтезираното в цифри мнение.
Пишеш някаква оценка и пропускаш да се аргументираш. Например Слаб /2/. Следва подпис.
Или - 1793 гласа; 90 точки...  Често така се раздават много награди и се вдигат самочувствия. Не само на големите фестивали, но и в ежедневието. Започна да ми харесва тази пристрастеност към цифрите и числата. Освобождаващо е някак си...
Харесва ми и ширещата се друга тенденция – на никого не му пука какво мисля, но аз си казвам. Изказвам се по всякакви въпроси, теми и случки. Даже ако съм голям фен на фейсбук, всеки ден по няколко пъти си казвам какво мисля. Радой Ралин, ако беше жив, щеше да се разочарова. Той винаги пожелаваше на момичетата по няколко пъти на ден да им излиза късметът, но очевидно днес се е намерило и друго предназначение на посланието „по няколко пъти“...
Та, в интерес и на двете тенденциите, ето моите цифри и мнения.
1.„Домът на мис Перигрин за чудати деца“ – 4,00. Добра идея, която се трансформира в лоша приказка. Става за деца около 11-12 години, понеже се предполага, че ще се объркат някъде между фентъзито и добрите стари приказки и единствената надценена, все пак, надежда е, че ще продължат напред с познанието, че някои хора се раждат различни. Макар че се съмнявам да повярват, че има хора с уста на тила или такива, които изваждат „Титатник“ на повърхността на океана съвсем сами... За мен е възможно, но за тях? Едва ли. Не че е малко и това – да внушиш как хората са различни, някои са чудати и ги преследват /изолират/ заради това, но колко още можеше да се разкаже, а... не се разказа. Аз нали съм голяма, по едно време се разсеях и ми се привидя Мис Пиригрин като Анджелина Джоли с децата си. Тя го докарва като жена, която като едното нищо може да се превърне в птица /по-зловеща с оглед на последните събития/, а децата й... И те са чудати, нека си го признаем! Пък и има и близнаци! Толкова се  зарадвах на това видение, че подтиснах разочарованието си от факта, че изваденият кораб не се оказа„Титаник“. Аха, мислех си преди това, сега ще се появи и Леонардо ди Каприо... Но уви!   
2.„Момичето от влака“ – 4,50. Петдесет стотни нагоре само заради задържането в жанра, който за мен си е психо. Психо трилър за женени. Може и за разведени. Да уцелиш жанра е добре, но да се задържиш в него си е един малък успех. Обаче пък този Джъстин Теру! Брей какъв касапин бил! Брат Пит ряпа да яде с неговите стрелби и честности. Все добрият, добрият, а накрая в живота   - пияница и злодей. А Джъстин Теру един такъв грозноват с тази физиономия „ставам за злодей“, ще се окаже памуче. И Дженифър Анистън ще си го обича... Големи разминавания между живота и киното, нали? Но като цяло, справи се Теру. Справиха се всички, обаче по едно време, що ми трябваше, се сетих за Уди Алън. Уди Алън как би го направил този филм! Със сигурност, както на мен повече щеше да ми хареса. Пълнокръвен психо трилър щеше да излезе.
3. „Апартаментът“ 5,50. Черно-бял. На Били Уайлдър. Отпреди повече от половин век. Но какво да се прави! Има истории, които се разказват добре, снимат се добре и после ти харесват. Пет Оскара бил взел, но дори да не беше, на мен ми хареса почти всичко. Шърли Маклейн с тези пърхащи мигли и меко, кръгло личице; бомбето върху главата на главния герой /Джак Лемън/ , поставено на криво, защото отговаря на порасналия в краиерата;  звънецът, който бие в началото и в края на работния ден; самият работен ден и хормоналният пик, пощурил и пощуряващ все още всички офиси около Коледа...  И преминаващата като светеща нишка истина за всичко, най-вече за любовта. От нея идва цялата работа. От искреността в историята. А, щях да пропусна! Във филма има един самораздаващ се лекар. Ама такъв, какъвто никъде не съм гледала. Не от онези, които поставят диагнози, а от онези, които за има- няма половин час са те върнали в живота. Енергичният спасител на госпожицата, пожелала да сложи край на живота си, я метна на гръб като агне, носи я в тоалетната, марширува с нея, би й шамари, налива я с кафе... Абе биваше си го докторът!
4.„Коледна бъркотия“ – 5.00. Съзнавам високата си оценка за този филм. Положението е такова, че докато го гледах, не си мислех за друго, а впоследствие стигнах до задълбочения извод, че ако искаме да изгледаме един коледен филм, без да се обременим с нищо – нито положително, нито отрицателно, без да се смеем до пръсване и без да плачем от умиление, ако ни се е приискал неангажиращ филм, този успява. Гледаш го и после заспиваш. Има нужда и от това. Все пак никак не е лесно непрекъснато да се разсъждава, да се анализира това и онова, да се изпитват емоции... Ето филм за неутрални зрители. Ако има такива... Моментът с листчето, на което жената пише за мъжа си най-хубавото нещо, което се сеща за него – „изкарва добри пари“, си е малко за замисляне, но пък неговият отговор моментално балансира нещата  – „лесна за подръжка“. Ха! Няма нищо за мислене! Накрая главните герои се целуват до коледната елха на площада. Дори не върви да протестираш, че липсва романтика.
Междувпрочем, видях една коледна елха на площада в един град, която си стоеше така изолирано от всичко наоколо, понеже нито сняг имаше, нито облаци, даже грееше слънце, че сама си беше цяла история.

Сега Спилбърг ще ми разкаже историята си за добрия великан.  

13.10.2016 г.

Микс от лирически герои

Какво иска да каже лирическият герой?
Очевидно - времето показва, че това е един фундаментален въпрос. И аз някак си се вълнувам от този факт. Може би е заради самият лирически герой. Той непрекъснато се сменя. Даже се променя. Дори се оказа, че лирическият герой притежава феноменални заложби и за ден-два може да стане неузнаваем. Понякога са група. Тогава и те самите не знаят какво искат да кажат. Понякога пък един лирически герой се заменя изведнъж от друг.  Случва се. А често върху лирическите герои се оказва непосилен натиск и те започват да казват не това, което искат.
Например напоследък се сблъсках с няколко вида лирически герои.
Заболя ме като разбрах, че Брад Пит се бие. Пие, освен това пуши... Ами това не е лирически герой. Както казва Бегбеде, "няма идеали" този човек! Стана ми много неприятно и се отказах от него. Дълго време стоически се надявах, че Дженифър Анистън просто ще се ожени. Но пък Джъстин Теру... Дано поне е с прекрасен характер...
Като стана въпрос, ГЕРБ отново има с какво да се похвали. Бавиха се, бавиха се и накрая избиха рибата. Сега филмът се върти, а надписите накрая са кратки: Цецка Цачева и други. Тя е, така да се каже, главният лирически герой. Браво! Не всеки получава главна роля. Кастингът е минал успешно и сега вкупом ще умуваме какво иска да каже. И колкото повече идеи ни идват, толкова по-сложен образ ще излезе. Авторът също трупа дивиденти. Понякога лирическият герой се изправя срещу своя автор, но нашият случай е различен.
Обаче пък Явор Бахаров съвсем ясно си каза какво иска да каже и малеей! Щяха да го обесят на площада! Подиграл се с Биг Брадър!? Аз, честно си признавам, не знаех, че Биг Брадър е човек. През всичките тия години съм си мислила, че е обикновено телевизионно шоу. Кошлуков сравни Явор с Ботев! Явор не бил като Ботев. Явор бил дезертьор, предател, с недостойно поведение, пазарил се. Даже Евгени Минчев каза: "Търговците да напуснат храма". При тези думи настръхнах. Изгониха Явор от храма. На какви неща ставаме свидетели, не е истина.
Много ме вълнуват лирическите герои.
От тях разбрах какво точно е "бебешко синьо". Застанала тя насред снимката като една вазичка, а те се спукват да коментират спазила ли била протокола. Ама на кого му пука спазила ли го е, като изглежда като вазичка! Било важно не каква е шапката, а какво им под нея. И какво има? Вазичка.
Толкова прости отговори, а такава сложна действителност.
Като беше по-малък, синът ми се прибира един ден от училище и ми казва: "В стихотворението пише, че вали дъжд, а госпожата ме пита какво иска да каже поетът. Аз й казвам, че иска да каже, че вали дъжд. А тя казва, че не иска това да каже. Какво иска да каже тогава?"
Ами... това е.
Дето се вика Един Господ знае какво иска да каже лирическият герой, обаче иди обяснявай.


И да си опичат ума американците, да вземат да изберат Хилари, че НАСА вече предупреди за метеоритите...